Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Андерсън ми каза.

— Да, и аз така си помислих отначало. Оказа се, че Андерсън има страхотна памет. Тогава той изобщо не е говорил с теб. Знаеш ли, Нейт, моят часовник е много точен и аз помня, че говорих с теб не повече от десет минути, след като с Кейт си тръгнахме от офиса на Андерсън. Андерсън помни обаждането ти, вярно, но е готов да се закълне, че се е занимавал поне петнайсет минути с полицията, когато са дошли да конфискуват пистолета на Роджър, и чак след това го извикали в офиса, за да говори с теб по телефона. Знаеш ли какво? Андерсън пази разпечатка с точните часове на всички обаждания и може да докаже кога си му звънил.

— Чудесни догадки, Дилън, но никоя няма да издържи в съда.

— Напротив, мисля, че ще издържи — каза Дилън. — Ванеса ще те издаде. Той кимна към нея. — Виж я. Гледа те, сякаш ще те убие. Да кажем, че в момента не е сред най-големите ти фенове. Когато осъзнае какво я очаква, ще сключи сделка.

И това ако не бе точният момент. Тъкмо качваха Ванеса насила в полицейската кола, когато тя избухна:

— Не съм го направила! Негова идея беше! Аз съм невинна.

Всички я чуха.

Усмивката на Дилън беше съвсем искрена.

— Ето, видя ли.

Кейт седеше в офиса на капитана. Клайн беше от едната й страна, а Дилън от другата, докато се изреждаха да я разпитват всички освен кмета.

Откъде знаела коя жица да среже? Той й казал. Кой? Цветаря. Откъде знаела, че куршум, изстрелян в кошницата, няма да предизвика експлозия? Просто. Била я разглобила. Била прерязала синята жица, после внимателно свалила дъното и го поставила в чекмеджето на бюрото. Защо направила това? Той й казал, че дъното трябва да се махне. Тя не знаела защо.

Искаха тя да си спомни всяка дума, която Цветаря й казал. Първо един агент, после друг започваше да я разпитва подробно и отначало. Тя повтори телефонния разговор поне пет пъти, но още не бе изгубила търпение.

Дилън се впечатли от спокойствието й. Сякаш приемаше случилото се за напълно нормално.

Опитала ли се е да се измъкне от библиотеката? Разбира се, че опитала, но не могла да отключи вратата. Пробвала да я разбие с ритане, но дървото било солидно и не поддавало. Помислила си да излезе през прозореца, преди да е избухнала бомбата, но знаела, че няма да успее да вдигне Юън до перваза. Тежал поне деветдесет кила. Не можела да го пренесе, за да го спаси, не можела и да го довлече.

Нямало време. На Кейт не й останал избор. Трябвало да разглоби кошницата.

Всички знаеха, че е имала избор — да избяга, да се спаси. Фактът, че изобщо не й е хрумнало да остави Юън при бомбата, говореше много.

Дилън беше с нея през цялото време и опитваше да сведе въпросите до минимум. След като сметна, че полицията и ФБР са получили цялата нужна информация, той обяви край на разпитите и я отведе.

Кейт му беше благодарна за това. Денят й се оказа ужасяващ, а още не беше свършил.

Точно в седем часа Кейт и Дилън влязоха в сградата на „Смит и Уесън“. През следващите два часа Кейт любезно изслуша самодоволните и надменни съветници и счетоводители на Комптън, които й прочетоха докладите си. Дилън седеше до нея, скръстил ръце, и мълчеше през цялото време.

Отношението на мъжете, облечени в черни костюми, бели ризи и консервативни вратовръзки, беше озадачаващо. Те се държаха така, сякаш парите им принадлежаха, и просто угаждаха на Кейт, като й разказваха какво са направили в миналото и какво ще става — с нейното наследство — в бъдеще. Имаше разни документи, които искаха тя да подпише, давайки им право на финансово настойничество, но всички я уверяваха, че ще получава ежегодните отчети и че ще я държат в течение.

След като свършиха с хвалбите си, станаха свидетели на това как Кейт подписва документите, които Андерсън подготви и с които се потвърждаваше официалното приемане на наследството. Щом и това приключи, адвокатът съобщи, че няма повече изисквания и че всички желания на Комптън са изпълнени.

Мъжете започнаха да събират нещата си с намерението да си ходят, но Кейт им направи знак да останат по местата си и се изправи към тях. Първо им благодари любезно за работата и всеотдайността. После им каза, че услугите им повече не са необходими.

Почти всички в залата едва не паднаха от изненада.

Андерсън запази самообладание, макар да имаше вид сякаш едва се сдържа да не заръкопляска. Един от съветниците скочи на крака.

— Какво ще правите с всички тези пари?

Друг се изправи и запротестира: