Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Трябва да следвам инструкциите на Комптън Макена. Той настояваше срещата да се проведе в „Смит и Уесън“. Обичаше да командва всеки аспект, свързан с бизнеса му. Подписа новото завещание в заседателната зала на втория етаж и точно там искаше да се прехвърлят активите му. Стигна дори до такива подробности, като да определя кой къде да седне. Кейт трябва първо да изслуша неговите съветници и счетоводители, които ще й обяснят как Комптън е натрупал богатството си, а когато свършат, може да подпише документите.

— Това задължително условие ли е?

— Опасявам се, че да.

— Каква е причината той да настоява за това?

— Имаше няколко причини — обясни Андерсън. — Той очакваше Кейт да тръгне по стъпките му и затова вярваше, че съветниците му ще я направляват в бъдещите й решения, за да продължи да увеличава богатството. Това не е условие в завещанието обаче. Кейт не е длъжна да продължи да ги използва, а аз като неин адвокат ще й препоръчам настойчиво да се отърве от тях.

Преди Дилън да попита защо, Андерсън продължи:

— Смятам също така, че Комптън е искал да я впечатли, да се изфука един вид. В неговите представи Кейт е дете-чудо, негово дете-чудо.

— Тя няма да се зарадва, ако чуе това.

— След като прекарах малко време с нея, вече съм наясно, че тя изобщо не е като Комптън… или съветниците му — добави адвокатът.

— Но когато човек се кани да остави толкова много пари на някого, преди това би трябвало да го опознае — каза Дилън замислено.

— Споменах му преди няколко месеца, но той категорично отхвърли предложението. Смяташе, че проучването му е казало всичко, което трябва да знае за Кейт и сестрите й. Понякога беше доста затворен — може би ексцентричен е подходящата дума. Той много трудно установяваше каквито и да било лични взаимоотношения. Държеше в бизнеса да не се намесват никакви лични чувства, за да го контролира. Аз бях негов адвокат през изминалите седем години и открих, че е изключително негъвкав. Предпочиташе да работи чрез финансистите си.

— Колко на брой са те?

— Общо шест. Четирима съветници и двама счетоводители. Вече дадох имената им на детектив Халинджър.

Докато говореше с Андерсън по телефона, Дилън крачеше напред-назад из коридора на полицейския участък. Вратата към стаята за почивка бе отворена. Тя беше малка и обзаведена с канапе от изкуствена кожа и автомат за газирани напитки. Дилън влезе, потърси монети в джоба си и продължи разговора. Помоли адвоката да му изпрати по имейла имената и телефонните номера, за да ги провери и той. За всеки случай. Кой знае, може би щеше да намери нещо, което Нейт е пропуснал. Малко вероятно, но все пак…

— Комптън държеше ли да контролира от гроба си и часа на срещата, или той може да се промени? — попита и бързо си отговори. — Трябва да се промени. Няма начин срещата да се състои този следобед.

— Разбирам — каза Андерсън. — Комптън беше по-малко категоричен за часа и датата. Даваше си сметка, че може някой да се разболее или да изскочи друг спешен случай. Смятам, че единствената причина да настоява срещата да се проведе два дни след смъртта му е, за да е сигурен, че всичките му съветници и счетоводители ще са в Савана за погребението му. Така си е гарантирал, че на погребението ще присъства още някой освен мен. Какво ще кажете за утре вечер в седем? Ще е удобно ли за Кейт? — попита Андерсън. — Или вдругиден? Тези хора не живеят в града. Ще останат в Савана колкото е необходимо. Но нали знаете, колкото по-скоро се подпишат документите, толкова по-добре — една грижа по-малко.

И повече шансове Кейт да оживее, помисли си Дилън.

— Колко време предварително трябва да ти кажа?

— Колкото прецениш, ще се справя.

— Ами уведомяването на братята Макена? Каза, че и те трябва да са поканени. Нали така?

— Когато науча часа, ще им се обадя, макар да се съмнявам някой от тях да дойде.

— Комптън защо е искал и те да присъстват?

— Не ми обясни, но мисля, че е от злоба. За да им натрие носовете, да им покаже какво губят.

— Хайде да опитаме за утре в седем, а ако нещо се случи, ще ти се обадя на насрочим друг час.

Дилън осъзна, че решава, без да се допита до Кейт. Трябваше да й каже за плановете и да вземе нейното съгласие.

Той прекъсна връзката и се зае да прослушва съобщенията на гласовата си поща. Нейт се бе обаждал четири пъти. С всяко следващо съобщение звучеше все по-ядосан. Дилън разбираше защо. Нейт се чувстваше отговорен за безопасността на Кейт и като не знаеше къде е тя, е естествено да се гневи. Дилън обаче не се трогна колко ядосан е детективът. Колкото по-малко хора знаеха къде е Кейт, толкова по-добре.