Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Нейт бе като грамофонна плоча.

— Току-що ти казах — отвърна тя.

— Кажи ми пак.

— В задния двор. Върви при него.

— И да не си посмяла пак да отвориш вратата. Ясно?

Той не изчака отговора й, а рязко отвори и излезе навън. Вратата се затръшна след него.

Току-що загуби поканата си за вечеря, помисли си тя. Как смееше да й вика така? Тя да не е дете, че да й се кара по този начин.

Но той беше прав, призна си с неохота. Трябваше да му се обадят къде отиват. Ала не бяха го оставили в неведение нарочно. Просто не бяха сигурни къде ще пренощуват, а след като се настаниха в хотела, се разсеяха с разни неща.

О, да, страхотно оправдание. Извинявай, че не ти се обадихме. Бяхме прекалено заети, правехме секс. Нейт щеше да ги разбере. Със сигурност.

Шефът на полицията пристигна няколко минути по-късно с достатъчно храна, за да натъпче половината град.

— Какво става тук? — попита той, като положи торбите на кухненския плот и погледна през прозореца. — Май Халинджър чете конско на Дилън.

Кейт бързо му обясни.

— Дилън обаче не се впечатлява. Всъщност и той крещи. — Сви рамене и добави: — Ще се разберат. Хайде да ядем.

Дръмонд беше прав, двамата се разбраха. Нейт не попита може ли да остане за вечеря, направо си грабна една чиния и се обслужи.

— Ще изпратя хора след един час, за да ви заместят — предложи той на Дръмонд.

— Няма нужда — отвърна Дръмонд. — Така сме си добре. Ти си имаш достатъчно грижи с подсигуряването на утрешната среща.

— Това сигурно ли е напълно? — попита Нейт. — Тя подписва документите утре? Без повече промени?

— В седем часа утре вечер, освен ако ти не промениш плана — каза Дилън. — Току-що говорихме за това отвън.

— Просто питам, за да се уверя. И повече никакво изчезване. Ясно?

— Не се впрягай.

— А ти не се… — започна Нейт.

Дръмонд вдигна ръка, за да го спре.

— Стига толкова. Кейт се нуждае от всяка възможна помощ, така че не се карайте, а уточнете програмата.

Нейт кимна.

— Да, сър.

Тримата мъже обсъдиха стратегията за следващия ден, докато ядяха.

— Какво научи за видеозаписа? — попита Дилън. — Имаш ли представа кой го е заснел?

— Не. Знаем, че видеото и пакет снимки са доставени с куриер в офиса на Андерсън Смит. Той твърди, че никой не е знаел за съществуването на записа, докато на бюрото му не са се появили инструкциите на Комптън Макена.

— Някой все пак е знаел — настоя Дилън. — Когато Комптън говореше на камерата, много често поглеждаше над обектива. Очевидно е имало някой в стаята. Не е ли имал прислужници, нещо от този род?

— Не можем да открием никого, който да е знаел за този запис.

Дилън погледна Кейт. Очите й се затваряха.

— Кейт, защо не отидеш да си легнеш? — предложи той. — Ние почти свършихме тук.

Тя изобщо не опита да спори. Беше имала уморителен ден. Докато си обличаше пижамата, чуваше гласовете на мъжете, а след няколко минути чу, че Нейт и Дръмонд си тръгват.

Беше изморена, но реши, преди да си легне, да се обади на Изабел, за да провери как е. Все пак се изненада, когато Изабел вдигна телефона. Каза й само здрасти и в следващите петнайсет минути Изабел не спря да говори. Явно сестра й бе предположила, че прочитането на завещанието се е оказало едно голямо нищо, защото изобщо не попита Кейт за него. Единственото, за което имаше желание да говори, беше личният й живот и се наложи Кейт да й напомни, че е в колежа, за да учи. Все пак се зарадва, че Изабел е щастлива и в безопасност.

— Чувала ли си Рийс Крауел? — попита Кейт.

— Би трябвало още да е в Европа, но не се тревожи. Ако се върне и започне отново да ми досажда, мога да се оправя — увери я Изабел и премина към по-вълнуващи теми.

Докато Кейт слушаше как Изабел й описва младежа, който седял до нея в часовете по биология, се чу сигналът за изчакващо повикване. Тъй като не знаеше дали не е нещо важно, Кейт прекъсна бъбренето на Изабел.

— Изабел, търсят ме. Трябва да затварям. Ти внимавай, нали?

Когато превключи телефона, се изненада от гласа, който чу.

— Кейт, обажда се Ванеса Макена.

Кейт се забави с отговора, защото не бе сигурна как да реагира. След кратка и неловка пауза каза:

— Ванеса, здравей, какво мога да направя за теб?

Ванеса започна разговора малко сковано, но бързо се отпусна и продължи много мило.

— Андерсън ми се обади и ми каза, че много си харесала снимките на баща си. Помоли ме да потърся още снимки в къщата на Комптън — вече моята къща. Таванът е пълен с кашони, така че реших да започна да ги разчиствам. Оказа се, че попаднах на кашон с неща, които според мен са принадлежали на баща ти. Има снимки, купи, ученически съчинения, бележници. Ще опаковам всичко и ще ти го изпратя или ако предпочиташ, ще го оставя в офиса на Андерсън. Ще потърся и още — обеща тя. — Сега съм в къщата, защото Брайс пак влезе в болницата снощи и оттук ми е по-близо да ходя на посещения. Знаеш ли, можеш да се отбиеш и да видиш това място, ако ти е интересно. С удоволствие ще ти го покажа.