Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Но той само я прегръщаше и след малко Кейт разбра, че друго не й трябва.

Кейт вдигна глава от гърдите на Дилън.

— Какво стана с Карл?

— Какво да стане?

Тя се дръпна леко назад.

— Убеди ли се, че той няма нищо общо с това?

— Да, убедих се.

— Значи той може да си ходи.

— Още не. Ще трябва първо да убеди и някои други хора.

Двама агенти от ФБР и още един детектив от чарлстънската полиция, който помагаше на Нейт, бяха пристигнали в участъка преди час и сега се редуваха да разпитват Карл. След като свършеха с него, щяха да го пуснат. Дилън целуна Кейт по бузата, стисна ръката й и прошепна:

— Бъди смела, скъпа.

После разпитваха и нея. Омръзна й да повтаря всяка подробност отново и отново, като се започнеше от първата експлозия, но въпреки това отговаряше на въпросите възможно най-пълно. Когато въпросите им свършиха, се изчерпа и търпението й.

Дръмонд дойде да я вземе.

— Хайде, Кейт. Можеш да тръгваш. Къщата ти е основно претърсена, чиста е.

— Къде е Дилън?

— Чака те отзад.

Тя взе чантата и куфарчето си и го последва към задния вход.

Той постави ръка на рамото й.

— Ще се справиш с това и ще излезеш невредима — каза. Ако не беше уверена в добрите му намерения, можеше и да си помисли, че й съобщава за някакво наказание — толкова рязък бе тонът му. — Ще намина по-късно вечерта — добави.

— Не е нужно да си причинявате толкова главоболия…

— Нужно е. Погледнах в хладилника ти. Ще донеса нещо — каза той кратко.

Когато се прибра и отвори хладилника, се зарадва, че не е възразила. Вътре наистина нямаше нищо за ядене. Стомахът й възропта. И двамата с Дилън не бяха яли след закуска, а минаваше шест.

— Времето лети — измърмори тя, като се върна в коридора.

Дилън я последва по стълбите с багажа и на двамата.

Не я попита дали иска той да спи при нея. Остави чантата си в спалнята за гости, а нейната — върху леглото й.

Тя нямаше да го моли да спи при нея. В никакъв случай. Отиде в банята, заключи вратата и си взе дълъг душ с надеждата да се освежи.

Душът не й помогна особено. Облече любимите си стари дънки и тениска и се почувства по-добре. Среса косата си и слезе.

Дилън си говореше с един полицай в задния двор. Тя го наблюдаваше през прозореца на кухнята, докато дъвчеше парче целина. Помисли си, че изглежда уморен. И чудесен. Определено той се справяше по-добре от нея. На моменти тя имаше чувството, че се разпада.

Не искаше той да забележи, че го зяпа, така че се насили да се обърне с гръб към прозореца. Изслуша съобщенията на телефонния секретар. Повечето бяха за Изабел и никое не беше важно.

Чувстваше се неспокойна. Извади пакет чипс от килера и пак го прибра, без да го отвори.

Знаеше какъв й е проблемът. Дилън. Чудеше се колко време ще й трябва да спре да го обича. Изобщо възможно ли е, или е обречена да прекара остатъка от живота си нещастна? Сама си е виновна за нещастието си. От самото начало знаеше какво представлява той — женкар, който сменя приятелките си като носни кърпички. Не се срамуваше от начина си на живот. Дилън си беше Дилън.

А тя си беше тя — пълна идиотка заради това, че се е влюбила в него.

Тази вечер определено бе подвластна на меланхолията. Стресът си казваше думата. Точно така, това е причината. Стресът. И чувството, че е напълно безпомощна.

На вратата се позвъни и тя се насили да спре да се самосъжалява. Предположи, че е Дръмонд с вечерята, и изведнъж се почувства ужасно гладна. Обаче не беше Дръмонд. Беше Нейт и когато тя отвори вратата, той я погледна изненадан.

Бързо се съвзе.

— Защо ти отваряш вратата? — попита Нейт. Погледът му я прониза.

— Ти позвъни на звънеца. Стори ми се нормално да ти отворя. Моля, заповядай.

— Сама ли си? — попита той и влезе. — Какво ти става, по дяволите? Не знаеш ли, че някой се опитва да те убие? Или не те е грижа?

— Да, знам. Разбира се, че ме е грижа — каза тя кротко. — Моля те, спри да ми викаш. Ще ми спукаш тъпанчетата.

Той си пое дълбоко дъх и продължи:

— Трябва да си го излея на някого. Къде е Дилън?

— В задния двор. Отпред и отзад пазят полицаи. Смятам, че не е опасно да отварям вратата.

— Не затова съм ядосан — сопна се той.

Тя го последва в кухнята.

— А защо тогава?

— Защото снощи не знаех къде сте. Това не е добре. Просто изчезнахте. Ами ако трябваше да ви съобщя някаква информация от жизненоважно значение? Тогава какво? Дилън не си вдигаше телефона, ти също… Какво, по дяволите, го е прихванало? Знае, че това не е редно. Къде е той?