Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Кога опита да купи дял от компанията ти? За бога, Кейт, защо не си ми казала?

— Не смятах, че има някаква връзка.

— Кога? — повтори той.

— Преди повече от година.

Дилън погледна часовника, извади портфейла си и остави парите за двата чая на масата.

— Пий бързо. Трябва да тръгваме.

— Имаме още време. Какво друго ти каза Нейт?

— Проверява тайно роднините ти и се надявах вече да ми съобщи нещо.

— Но не е успял?

— Още не. Извикали го на някакво съвещание, така че възложил задачата на други хора.

— Ще научим нещо за тях съвсем скоро. — Прекалено скоро, добави тя мислено. Защо, защо се съгласи да дойде в Савана? От чувство за вина. Изабел и Кийра бяха провокирали чувството й за вина.

— Не ми харесва да нямам никаква предварителна информация. Сякаш действам на сляпо. Предпочитам да съм подготвен какво да очаквам. Разбираш ли ме?

О, боже, и още как.

— Да.

— Много си изплашена от срещата.

— Така е.

— Защо? — Тя не отговори и той попита: — Защо си толкова разтревожена?

— Не съм разтревожена. Просто се надявам…

— Да?

Тя реши, че няма причина да не му каже. Той вече знаеше за трудното й финансово състояние и опустошителните решения, взети от майка й.

— Надявам се тази среща да не е още някоя изненада, оставена от майка ми. Не мисля, че бих понесла още… разочарования.

— Защо мислиш, че това е възможно? На мен ми изглежда крайно невероятно. Ти ми каза, че майка ти никога не споменавала роднините на мъжа си — напомни й той.

— Писмото… по специален куриер… накара ме да се замисля. Може мама да е взела пари назаем от този чичо и сега наследниците му да си искат парите.

Дилън я изгледа продължително.

— Още колко време ще й се сърдиш?

— Не й се сърдя. Просто съм разочарована.

— Аха.

— Казвам ти истината — настоя тя. ¦

— Не, не ми я казваш. Предполагам, че просто не си готова да я кажеш, така че защо да не ти помогна. Направо си й бясна.

Гърбът й се напрегна. Защитата не трая дълго. Очите й се напълниха със сълзи. Беше плакала пред него веднъж, нямаше да го направи отново.

— Да, сърдита съм — каза тя с треперещ глас. — Тя ни е излъгала за всичко и е оставила такава каша.

Той постави дланта си върху нейната.

— Стига, Кейти. Не е заради парите.

Тя издърпа ръката си.

— Така ли? Тогава за какво е?

— Майка ти се е разболяла и е починала и колкото и да си се старала, не си могла да попречиш това да се случи.

— Не виждам смисъл в това, което казваш.

— Да, няма смисъл — съгласи се той и се изправи. — Така че може би трябва да й простиш.

Тя искаше да спори, да му каже, че нищо не разбира от психоанализа, но нещо я спря. Ами ако в думите му имаше зрънце истина? Дали тя не използваше гнева, за да се предпази от болката от загубата на майка си?

Той я издърпа на крака.

— Хайде, краставичке. Време е да се запознаеш с роднините.

Юридическата фирма „Смит, Уесън и партньори“ се намираше в триетажна къща от началото на XIX век, превърната в офиси, но запазила старинната си елегантност.

Фоайето беше просторно и цветната мозайка на пода веднага привличаше погледа. Широко стълбище в средата водеше до един открит балкон, който заобикаляше фоайето, подпрян от бели дорийски колони.

Дилън почти очакваше някоя южняшка красавица с огромна рокля да слезе величествено по стълбите, за да ги посрещне, но вместо това иззад подреденото махагоново бюро им се усмихна секретарка в тъмен костюм, копринена блуза и перлена огърлица.

Кейт чакаше до Дилън, докато той говореше с охраната. Алармата се разсвири, когато той влезе, но щом показа значката си, пулсиращият звук спря.

Не се наложи Кейт да казва името си на секретарката. Младата жена вече знаеше коя е тя.

— Добър ден, госпожице Макена. Господин Смит ще слезе ей сега. Няма търпение да се запознае с вас.

Няма търпение? В добрия смисъл или в лошия? — зачуди се Кейт.

След по-малко от минута адвокатът се появи забързано по стълбите. Усмивката му изглеждаше искрена. Все пак той е адвокат, напомни си Кейт, и като се съдеше по офиса му, очевидно много преуспяващ. Следователно би трябвало добре да умее да маскира емоциите си.

Той й протегна ръка и каза:

— Аз съм Андерсън Самюъл Смит и съм очарован да се запозная с вас, госпожице Макена. Наистина съм очарован.

Беше много опитен, защото моментално я предразположи. Ръкува се с Дилън, като го поздрави учтиво. Обърнат и към двамата, той каза: