Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Млъкни и слушай — сряза го Роджър. — Ще говорим после.

— Пуснете записа отначало — намеси се Брайс. — Не чух нищо от бръщолевенето на братята си.

И крамолите започнаха отначало. Кейт не знаеше още колко ще издържи.

— Мили боже — прошепна тя.

Дилън я чу. Той отпусна ръка върху облегалката на стола й, сякаш да я предпази, наведе се и прошепна:

— Искаш ли да си тръгнем?

Определено искаше. Но искаше и да вземе онези снимки и да научи защо тя и сестрите й са поканени на това ненормално събиране.

— Трябва да видя това — отвърна му тихо.

Андерсън накара всички да млъкнат и отново пусна записа. Братята мълчаха, докато чичо им разказваше историята на семейството. Само единият от тях изстена шумно.

Кейт слушаше с огромен интерес за предците на баща си. Но после мъжът на екрана спомена майка й. За частица от секундата отношението на Кейт се промени от заинтригуваност на възмущение. Думите на стареца, изречени безсърдечно, отекваха в главата й. Тя беше бедна като просяците по улиците. Обидата не свърши с това. Презрението на стареца към майка й беше очевидно: то бе във всичко, което той изричаше по неин адрес.

Дали чичото е искал Кейт да види това, за да я унижи заради майка й? Това ли е била целта му, като я е извикал тук?

Тя се напрегна, когато той заговори за сестрите й и направо се шокира, като научи, че е изпратил някой да ги провери как живеят. Не можеше да повярва колко нагъл е този човек. Коментарът, който я порази най-много, беше неговата оценка за самата нея. Мили боже, как можеше той да си мисли подобно нещо? И се усмихваше, когато го казваше, сякаш е чудесно, че тя е точно като него самия.

Кейт не мислеше, че нещо може да я изненада повече. Просто не можеше да има още изненади, нали?

Но можеше.

Основната част от моето състояние… осемдесет милиона долара… оставям на Кейт Макена…

Не, не, това не може да е вярно. Тя понечи да стане и пак седна. Дискът падна от скута й. Не успя да чуе остатъка от записа и не забеляза нищо от хаоса, който се разрази около нея. Седеше като парализирана… виеше й се свят.

По-бедна от просяците по улиците. Как смееше той да изрече такива думи за майка й. Тя поклати глава.

— Не — каза на глас. — Не.

Обърнаха се към нея като глутница бесни животни. Кейт не осъзнаваше колко опасна е ситуацията. Дилън обаче схващаше. Изправи се и бързо застана пред нея.

Брайс хленчеше и псуваше, Роджър крещеше и плачеше, но истинската заплаха беше Юън. Лицето му се изкриви от гняв. Той скочи от стола си като побеснял бик, натъпкан със стероиди, и се нахвърли на Кейт, обладан от дива ярост.

— Как го направи? Как накара малоумния старец да промени завещанието си? — Опита се да избута Дилън, но не успя и изкрещя: — Махни се от пътя ми!

Дилън отвърна тихо:

— Седни си на мястото.

Юън опита да го удари с юмрук, но Дилън го блокира и каза:

— Не искам да правя това. Облякъл съм си хубав костюм и съм в този хубав офис с приятелката си. Не искам да започвам юмручен бой.

— Мислиш, че ще ме победиш?

Юън се държеше като шестнайсетгодишен грубиян, но на Дилън не му бе до смях.

— Все едно ще седнеш, ти си избери как.

Юън изръмжа и замахна диво. Дилън пак избегна удара, но това беше краят на кроткото му поведение. Когато Юън отново опита да го удари, Дилън заби десния си юмрук в корема му. Юън се преви на две, а Дилън го блъсна към канапето и Роджър се дръпна настрана, за да може брат му да се приземи върху възглавницата до него.

Дилън се засмя.

— Добре. Седна.

— Извикай полиция, Андерсън — изкрещя Юън. — Да арестуват този човек за нападение. Обади се на 911. Ще предявя обвинение. Защо не се обаждаш? Искам веднага да дойде полиция!

— Дали забравих да представя детектив Бюканън? Ако искаш да видиш значката му, сигурен съм, че той ще ти я покаже с удоволствие.

Беше очевидно, че Андерсън много се забавляваше, като гледаше как племенниците на клиента му най-после си получават заслуженото. Определено изглеждаше доволен.

Досега Ванеса не бе казала нито дума.

— Не мога да повярвам. Осемдесет милиона?

— Добре ли си, Ванеса? — попита Андерсън.

Юън се обърна към нея:

— Може би тъпкачът ти вече няма да си пада толкова много по теб. Получаваш само къщата и някакви си жалки сто бона.

— Аз много обичам къщата и Комптън го знаеше. Трогната съм, че е оставил къщата на мен.

Брайс й се хилеше.

— Много си доволна, а?

— Защо да не бъда доволна? Вашето отношение към него е срамно. На всички ви.