Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Тя си помисли, че Андерсън прави неуспешен опит да се пошегува, но той пак се обърна към Дилън:

— Човекът от охраната ме информира, че серийният номер на пистолета, който е конфискувал, наистина е фигурирал в полицейския архив.

— Не се изненадвам — отвърна Дилън. — Проверил ли е дали има издадено разрешително за него?

— Да. Полицаите идват насам.

— Радвам се да го чуя.

Андерсън най-после ги пусна да си ходят. Тъкмо прекосяваха фоайето, когато Дилън забеляза мъжа от охраната, който чакаше напрегнато в сенките до входа.

Кейт се отправи към вратата, но Дилън я стисна над лакътя.

— Чакай минутка. Бодигардът се втурна към тях.

— Детектив Бюканън, господин Андерсън каза ли ви какво научих за пистолета?

— Да.

— Какво да кажа на полицаите? Те ще пристигнат всеки момент.

Дилън виждаше, че мъжът нервничи заради процедурата.

— Няма нужда да правиш нищо. Просто им дай пистолета. Те ще се оправят с Роджър Макена.

— Не трябва ли да бъдат предупредени какво представлява той?

— Предупредени са — увери го. — Знаят с кого си имат работа. Просто не им се пречкай.

— Да, сър.

— Андерсън ще опита да ги задържи всичките в офиса, докато дойде полицията, но ако Роджър настоява да си тръгне, той ще слезе заедно с него. Няма да те остави сам да се оправяш. — Мъжът още беше обезпокоен. — А може и да изчакаш в офиса си… — продължи Дилън.

Облекчен, бодигардът каза:

— Ако това е, което искате да направя, сър, тогава ще изчакам в офиса.

Той кимна.

— Добре, Кейт. Да вървим.

Тя не помръдна. Слисаният й вид беше безценен и той едва не се разсмя.

— Пистолетът ли те изненада? — попита я.

Изненада? За бога. Случилото се в офиса на адвоката е далеч по-голяма изненада.

— Роджър е влязъл с пистолет в офиса на адвоката? — Тя направи няколко крачки към вратата, после спря. — Кой би носил пистолет, когато ще се чете завещание?

— Очевидно Роджър Макена би го направил и е станало точно така. Полицаите ще го отведат в участъка и ще си поговорят с него. Ще приберат и пистолета — добави той. — Да се надяваме, че Роджър ще се поизпоти здравата в затвора. Това ще е супер, нали?

— Не трябва ли да изчакаш полицаите? Може да имат въпроси…

— Не, няма да ги чакаме. Ще се махнем оттук възможно най-бързо. Освен ако не искаш да изтърчиш обратно горе и да целунеш братовчедите си за довиждане.

Тя потрепери от отвращение. По-скоро би изяла парче стъкло.

— Не, благодаря — каза учтиво. — Предпочитам да тръгваме.

Той се засмя.

— И аз така си мислех.

Когато излязоха, изтрещя гръм. Облаците бяха гъсти и тъмни. Всеки момент щеше да ливне проливен дъжд.

— Ще тичаме ли? — попита той.

Не й даде време да отговори. Грабна ръката й и хукнаха. Когато стигнаха ъгъла, ръмежът прерасна в дъжд. Тя не изоставаше, макар да и бе трудно.

— Бих предпочела да изчакам, докато докараш колата.

Прекосиха тичешком улицата.

— Няма начин, краставичке. Няма да се отделяш от мен. Махаме се оттук.

Побягнаха по алеята в парка. Дилън оглеждаше района, търсеше някой или нещо, които да изглеждат не на място. Ръката му не се отделяше от дръжката на пистолета.

Високите токчета на Кейт бяха много неудобни за бягане, но гордостта не й позволяваше да помоли Дилън да намали темпото. Нямаше да изостане, дори и да трябваше да умре.

Когато стигнаха до колата, Дилън отвори вратата й и буквално я натика вътре. Свали сакото си и точно когато й го подаваше, заваля като из ведро. Той успя да седне на шофьорското място, без напълно да подгизне.

Кейт сгъна сакото му и внимателно го постави на задната седалка. Остави папката и плика на пода зад себе си, после се облегна и опита да си поеме дъх. Не можеше да спре да мисли за братовчедите си. Имаше чувството, че е прекарала последния час в купата на пасатор.

Дилън огледа улицата и околните сгради. Дъждът беше прогонил пешеходците под навесите и във входовете. Два пикапа минаха покрай тях, но шофьорите не ги забелязаха.

Бяха в безопасност. Засега.

Полицейска кола профуча и зави зад ъгъла. Спря рязко пред „Смит и Уесън“. Дилън запали автомобила и каза:

— Да тръгваме.

Прозорците започнаха да се изпотяват, когато се включиха в движението. Дилън пусна климатика.

Кейт не гледаше къде отиват, докато не забеляза, че той изтърва завоя, който щеше да ги отведе на магистралата. Изтъкна му този факт, но той продължи напред.

Струваше й се, че постоянно завива ту наляво, ту надясно. Кейт се обърка напълно къде се намират. Мислеше, че първоначално са се отправили на север, но след толкова завои изобщо не знаеше накъде се движат.