Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Секретарката на Хейли се обади и обясни, че шефката й е излязла на делови обяд. Кейт остави съобщение, че няколко часа няма да може да отговаря на обажданията й и ще позвъни на Хейли по-късно следобед.

Дилън веднага се свърза с Нейт. Разговорът бе по-скоро изслушване и Кейт трябваше да изчака Дилън да затвори, за да разбере нещо.

— Има ли новини? — попита тя.

— Някои. — Той не обясни.

Дилън слезе от колата, грабна сакото си от задната седалка и го облече, за да скрие оръжието, после заобиколи автомобила и отвори вратата на Кейт.

Тя си помисли, че Дилън се държи като бодигард. Той огледа улицата и каза:

— Стой близо до мен. — Не беше предложение, а заповед.

— Така възнамерявам. — Тя събра нещата си, натъпка ги в чантата и го хвана за ръката.

Пресякоха улицата и отидоха до ъгъла. Кейт не искаше да мисли къде отиват. Изкушаваше се да побегне. Трябваше да спре и да се успокои, да си даде няколко минути, за да събере мислите си. Погледна отсреща и каза:

— Виж парка. Не е ли страхотен? Знаеш ли, че в Савана има над двайсет площада? И всички те имат паркове в средата си. — Тя спря и допълни: — Този е любимият ми.

Дилън се интересуваше повече от колите и хората. Той го правеше почти незабележимо, но тялото му защитаваше нейното през цялото време.

— Да вървим — каза той.

Тя съзнателно забави крачка.

— В момента си правим такъв парк и в Силвър Спрингс.

Той погледна през рамо и кимна.

— Забелязах го, докато се движехме към полицейския участък.

Тя закрачи още по-бавно.

— Имаме още три, които се изграждат. Когато се завършат, ще бъдат свързани помежду си. В този грандиозен проект не се включват сградите, разбира се.

Кейт видя точно пред себе си вратата, до която имаше табелка с имената „Смит и Уесън“, и се закова на място.

— Хайде да седнем на някоя пейка в парка за малко.

— Не.

— Имаме още петнайсет минути.

Дилън не знаеше какво става в главата й, но нямаше намерение да стои на тротоара и да спори с нея. Очевидно тя се нуждаеше от няколко минути, за да се успокои, и може би после щеше да му каже какво я тормози.

— Добре, няма да ходим по-рано. Хайде да си намерим къде да изчакаме.

Кейт го погледна облекчена.

— Благодаря. — Огледа се и забеляза едно кафене съвсем близо до юридическата кантора. — Искаш ли да седнем в кафенето? Сигурно имат и студен чай.

След няколко минути двамата седяха на една миниатюрна кръгла масичка в дъното на кафенето. Нямаше климатик и предната и задната врата бяха широко отворени. Двата вентилатора на тавана се въртяха с пълна сила. Издаваха тракащ звук като щракане с пръсти.

— Сега е обедно време. Имаме късмет, че си намерихме маса — каза тя.

— Тук е горещо. Затова си намерихме маса. Огледай се, няма никой освен нас.

— Да потърсим друго място, ако жегата те тормози.

— Добре съм.

Кейт изчака сервитьорката да се отдалечи и попита:

— Какво ти каза Нейт?

— Още не могат да намерят Карл. Но уликите срещу него се трупат.

— Как така?

— Има проблеми с данъчните.

— Сериозно ли?

— Никога не се шегувам с данъчните. Той си има проблеми.

— Какви проблеми?

— Неплатени данъци.

— Но той е…

— Какво?

— Богат. Той наследи цяло състояние.

— Ако е така, явно го е профукал.

— Не мога да повярвам.

— Никога ли не е споменавал, че има проблеми с парите?

— За бога, не! Карл е типичният джентълмен от Юга — обясни тя. А джентълмените от Юга никога не говорят за финансови проблеми. Неприлично е.

— Това в южняшкия кодекс ли го пише?

Той я дразнеше, но тя му отговори съвсем сериозно.

— Точно така. По тези места не е шега работа да си истински джентълмен.

Сервитьорката донесе двете чаши студен чай и не откъсна нито за миг погледа си от Дилън. Кейт все пак й благодари, отпи глътка от студената напитка и каза:

— Просто не го проумявам. Горкият Карл. А той все опитва да помага на другите.

— Как им помага?

— Организира разточителни партита, за да подкрепя изкуството. И на мен ми помогна да се рекламирам.

— Поиска да му осигуриш онези кошници с подаръци за приема, нали?

— Точно така. Мислеше, че ще бъде добра реклама. О, виждам какво си мислиш, Дилън. Карл наистина се опитваше да ми помогне. Искаше да купи част от фирмата ми. Сигурна съм, смятал е, че имам нужда от финансова помощ и тъй като, разбира се, не можеше да говори за това… предложи да ми стане партньор. Ако е имал толкова сериозни финансови проблеми, откъде щеше да намери пари, за да ми помогне?