Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Дилън ли?

— Точно така. Мисля, че разбирам защо се опитва да ми намери някого. Не иска да бъда самотна… или изплашена.

— Каквато е тя.

— Да. Последната година й беше по-тежко от всякога. Тя беше много близка с мама. Така че не можем да я оставим да си мисли, че е сама. Ще й се обаждам всеки ден, докато свикне, но Кейт, ти ще трябва да я навестяваш, особено през уикендите, определени за посещения на родителите. Ако успея да се освободя, аз също ще идвам.

— Добре, имаме план. Случайно да забеляза колко въпроса зададе Дилън на Изабел за Рийс?

— Да — кимна Кейт. — Много хитро подходи, нали? Мисля, че в момента говори по телефона и проверява Рийс. Нали се сещаш, дали има криминално досие и така нататък.

— О, това е много интересно — възкликна Кийра. Кейт изсуши ръцете си, подаде на Кийра кърпата и отиде да поздрави детектив Халинджър.

Всъщност Дилън посрещна детектива на вратата. Изабел се усмихна и изчака Кейт да ги представи един на друг.

Двамата мъже се ръкуваха. Халинджър заговори пръв:

— От колко време сте в града, детектив Бюканън?

— Наричайте ме Дилън. Нека си говорим на ти.

Кейт се канеше да съобщи на Халинджър, че Дилън ще си заминава за Бостън на следващия ден, но не успя.

— Тук съм за известно време. Не съм сигурен колко дълго.

Двамата мъже се гледаха преценяващо, като петли сред кокошките, помисли си тя, но осъзна, че това сравнение не е ласкателно за нея и сестрите й.

— Къде си отседнал?

— Още не знам.

— Надявам се да ни гостуваш — настоя Изабел. Тя насочи вниманието си към детектив Халинджър. — Много се радваме да ви видим отново.

— Удоволствието е взаимно — отвърна той.

— Заповядайте, влезте и седнете — покани го тя и посочи дневната.

Двамата с Дилън влязоха в стаята заедно. Дилън говореше, но толкова тихо, че Кейт не чуваше нищо от думите му. Детективът извади бележника си и започна да си записва нещо.

— Предложи ли му нещо за пиене? — попита Изабел.

— Нали стоеше до мен. Знаеш, че не съм. Освен това той не ни е дошъл на гости.

— Каза ли ти какво е толкова важно, че е дошъл лично?

Кейт ги наблюдаваше.

— Моля?

Изабел я дръпна към стълбите, по-далече от мъжете. Хвърли поглед към дневната и понижи глас:

— Когато детектив Халинджър се обади, каза, че иска да говори с теб за нещо важно. Стори ми се някак мрачен. Няма да замина никъде, ако ти си в опасност, Кейт. Искам да разбера какво ще ти каже детективът. Най-добре да седна при вас и да слушам. Няма да се обаждам.

— Детективът просто иска да си изясни някои подробности — каза Кейт. — Нищо, което вече да не си чувала. — Това беше лъжа, разбира се, и Изабел не се хвана.

— Откъде знаеш? Той още не ти е казал нищо.

Добър довод, помисли си Кейт.

— Знам, защото Дилън ми каза. На него нали му вярваш?

— Разбира се, че му вярвам — отвърна тя. — Но той откъде може да знае? Току-що се запозна с детектив Халинджър.

— Мили боже, колко си подозрителна. Дилън говори по телефона с някого в полицията.

— А… добре тогава.

Кейт се отврати от себе си, че лъже с такава лекота. Май ставаше прекалено добра в това.

Обаче Изабел изглеждаше успокоена. Кейт не беше осъзнала колко много се тревожи за нея по-малката й сестра. Така че може би в този случай целта оправдаваше средствата.

— Всичко е наред — увери сестра си Кейт. — Ще предложа на детектива нещо за пиене. Доволна ли си?

— Мама би искала да не забравяш добрите си маниери.

Дори и да беше избухнала трета световна война, Изабел не може да остави някого жаден, помисли си Кейт.

— Знам.

Тя опита да влезе в дневната, но Изабел пак я спря.

— Още едно нещо, само не се ядосвай.

Кейт въздъхна.

— Кой още се е обаждал?

— Карл.

— Кога?

— Днес следобед.

— Какво искаше?

— Просто да научи как си. Беше много разстроен. Каза ми, че се изплашил до смърт, че е можело да хвръкнеш във въздуха на партито му.

— Но не хвръкнах.

— За малко. Карл искаше да ти каже, че ужасно съжалява за всичко и се надява да намериш сили в сърцето си да му простиш. Малко е мелодраматичен, нали?

— Понякога — съгласи се Кейт. — Ще му се обадя, когато намеря време.

— О, няма да можеш. Той каза, че заминава на място, където никой нямало да го безпокои. Не ми каза къде.

— Тогава ще чакам той да ми се обади. Нещо друго?

Изабел гледаше виновно.

— Да, дамата с кутиите се обади. Каза, че трябва да те пита нещо важно. — Тя продължи бързо: — Не ти казах, защото тя обясни, че ще се обади по-късно. Сякаш по команда телефонът иззвъня. — Виждаш ли? Изабел посочи телефона.