Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Не си ме питал.

Изражението му стана по-мрачно.

— И някой се е опитал да те прегази на паркинга?

— Така беше, но сигурно е някой побъркан тийнейджър.

Той забеляза новите охлузвания по челото й и пристъпи към нея. Повдигна бретона й, който скриваше белезите, и попита: — Тези ги нямаше преди, нали? Изглеждат нови.

— Нови са — отвърна тя и се дръпна назад.

— Пак ли падна?

— Не. Просто случайно се оказах на неподходящо място в неподходящ момент. Случва се — настоя тя. — Няма от какво да се тревожите ти или Джордан. Има напълно убедително обяснение за станалото.

Дилън завъртя един от кухненските столове, възседна го и опря ръце на облегалката.

— Добре. Да чуя обяснението. Защо първо не ми разкажеш за експлозията.

— Коя от двете?

— Казваш ми, че е имало повече от една експлозия? — погледна я невярващо Дилън. Кейт кимна.

— Точно това ти казвам. Джордан не ти ли обясни…

— Не.

— Те не са свързани — продължи тя. — Едната беше бомба, а другата — изтичане на газ. Дори не бяха в един и същи град — добави тя. — Виждаш ли? Няма нищо тревожно.

— Започни от началото.

Тя въздъхна.

— Всичко ли?

— Всичко.

Твърдото му изражение й подсказа, че няма да я остави на мира, докато не му разкаже набързо всичко, така че му изреди премеждията си от начало до край.

— Добре — каза той. — Да видим дали съм запомнил правилно. Експлозия в Чарлстън, болница, Бостън, опит за блъскане с кола на паркинга на летището, друга експлозия в Силвър Спрингс, отново болница и вкъщи.

— Не забравяй Рийс. И той й подейства травмиращо — обади се Кийра от вратата, където чакаше Дилън да свърши обобщението си.

— Той по-скоро беше предизвикателство, отколкото травмиращо преживяване — уточни Кейт. После разказа за случката с Рийс.

— Защо не извика полиция? — попита Дилън.

— Какво можеше да направи полицията? Той не заплаши нито мен, нито Изабел или Кийра — обясни тя. — Не могат да арестуват човек само защото е противен или зловещ.

— Докосна ли те? — попита тихо Дилън.

Тя поклати глава, но веднага се опроверга.

— Може да се е опитал да ме избута от пътя си, за да влезе. Беше убеден, че Изабел се крие в къщата.

— Ако те е докоснал по какъвто и да било начин, е достатъчно да накараш полицията да се намеси — обясни Дилън.

— Тя си мислеше да им се обади — намеси се Изабел, която също слушаше от другия край на стаята. — След като разказа на нас с Кийра какво се е случило, каза, че още не е късно да се обади на полицията и да направи оплакване, но…

— Но какво?

Изабел погледна Кейт, преди да отговори.

— Аз я помолих да не го прави — призна тя. Стана ми жал за него. Той си живее в неговия измислен свят и си мислех, че веднага щом възвърне здравия си разум, ще осъзнае, че трябва да продължи напред. Освен това заминавам от града за дълго време, а той е в Европа. Обзалагам се, че ще се прибере с нова приятелка. — Тя кимна и добави: — Мисля, че ще се откаже от мен, но се съмнявам, че някога ще прости на Кейт. Смята, че тя ме принуждава да отида в колеж.

— Защо вие двамата не отидете в дневната? — предложи Кийра.

— Пречиш ми, Кейт. Двете с Кийра трябва да сложим масата за вечеря — каза Изабел. Тя беше благодарна, че разговорът се е отклонил от темата за Рийс.

Дилън последва Кейт в дневната. Тя седна на канапето и му махна с ръка.

— Седни.

Реши, че е трябвало да бъде по-конкретна. Той се настани точно до нея, толкова близо, че ръцете им се докосваха. Тя бързо се премести в края на канапето.

— Добре — каза той. — Да повторим всичко още веднъж.

— Защо?

— Може да си забравила нещо.

— Нищо не съм забравила — настоя тя. — Върни се в Бостън и кажи на Джордан да спре да се тревожи.

— Тя е убедена, че си в опасност.

— А ти си изминал всичкия този път, за да ме спасиш? — Тя го посочи с пръст и прониза въздуха. — Няма нужда никой да ме спасява. Мога да се грижа за себе си. Мога да се справя с всички изникнали проблеми.

Той се опитваше да не губи търпение.

— Кейт, аз какво работя?

Тя знаеше накъде бие.

— Детектив си в бостънската полиция.

— Което обяснява защо Джордан ме помоли да проверя какво става. Кажи ми сега кой водеше разследването за бомбената експлозия?

— Детектив Нейт Халинджър. Защо?

— Искам да говоря с него — отвърна той и преди тя да го спре, продължи: — Той убеден ли е, че експлозията е целяла да убие художничката Канела?

— Тя е под полицейска охрана. Явно детективът смята, че тя е мишената.