Мариус Габриел - Седмата луна

Тя бе смаяна от думите му.

— Невъзможно е да мислиш сериозно това! На устата му се появи призракът на усмивка.

— Че не се ли получи точно това?

— Знаеш, че въобще не си прав! Направо е противно след всички тези години да ми говориш така!

— Излиза, че в Сингапур наистина си ме обичала, така ли?

— Разбира се, че те обичах!

Клепачите над тъмните му очи се спуснаха. Той си пое бавно дъх, сякаш вдишваше уханието на старо и рядко вино. Сетне въздъхна.

— Не е ли тъжно? Петдесетгодишен мъж изнудва петдесетгодишна жена след двадесет и пет години да признае, че го е обичала.

— Не съм на петдесет години — сопна се тя. — Аз съм на четиридесет и осем, а ти си на петдесет и две.

Клайв отново се усмихна.

— Красива жена си. От очите ти направо изскачат мълнии, мила моя.

— Вземи си думите обратно.

— Не мога. Там, в Сингапур, ти сключи договор с дявола. Обеща си, че ще бъдеш моя, ако опазя вас двете с Рут. Обаче изгубихме Рут и за наказание те загубих.

Тя го погледна.

— Ти заради това ли настояваш да докажеш, че Сакура е Рут? Защото смяташ, че това пак ще ни събере?

— Поне за пръв път от 1954 година сме в един и същ град. Това е обещаващо начало.

— Начало на какво? Той вдигна рамене.

— Не знам. Виж какво, Франсин, някои мъже обичат много пъти. Или въобще не обичат. Прескачат от една жена на друга и говорят и изпитват едни и същи неща. Аз обаче не съм такъв.

Тя замълча. Гневът й започна постепенно да стихва.

— Искаш да кажеш, че никога след това не си обичал?

— Любовта ми към теб никога не е секвала, Франсин. Никога не съм преставал да те обичам.

1970

ВИЕНТЯН, ЛАОС

Полетът от Банкок ги отведе към североизточен Тайланд, скучен пейзаж от хълмове и безкрайни оризища. Когато навлязоха във въздушното пространство на Лаос, надникнаха през прозореца, за да видят река Меконг. Виеше се като дебела кафява змия между покритите с джунгли хълмове.

Самолетът, боядисан във весели цветове, но със занитвания, издаващи възрастта му, бе пълен с пътници, повечето азиатци. Прекараха целия полет в сън. Спяха с отворени усти като хора, пострадали от махмурлук.

На излизане от самолета бяха обгърнати от задушаваща тропическа горещина. Летище Уа Таи бе примитивно. Олющените му табели бяха изписани на френски и лаоски. Мънро, с чанта, натъпкана с долари, усети как сърцето му се разтуптява. На летището обаче почти нямаше хора.

Сакура ги бе уверила, че на митницата няма да има проблеми, и това се оказа самата истина. В салона за митническа проверка имаше само един дремещ митничар и те преминаха с парите покрай него, без да нарушават спокойствието му. На Мънро му се стори, че дрямката му е причинена от опиум.

Навън ги очакваха няколко стари таксита марка „Пежо“. Бяха модели от петдесетте години и изпод олющената им боя прозираше металът. За по-сигурно взеха две. В първото се качиха Мънро и Франсин, във второто — Клайв и Сакура.

— Хотел „Дипломатик“ — каза Франсин на шофьора. В отговор той им се усмихна любезно с два реда златни зъби и потегли. Мънро се извърна и видя, че колата със Сакура и Клайв ги следва. Таксито напредваше бавно, тъй като улиците бяха задръстени с деца на велосипеди.

Сградите бяха вехти и олющени. В сенките им дремеха хора. Дори и палмите бяха наклонени под различен ъгъл, сякаш ги мързеше да се изправят.

Минаха покрай огромен будистки храм. Монаси в оранжеви роби се разхождаха в градината, засадена с кокосови палми. Бръснатите им глави блестяха на слънцето. След малко пътниците се оказаха извън Виентян.

Франсин бе избрала единствения в града хотел с четири звезди — „Дипломатик“. Сакура им го бе препоръчала като хотел, в който отсядат дипломати и бизнесмени. Намираше се на двадесет минути път от града. Прекосиха джунгли и оризища, изпъстрени с примитивни колиби. Никъде не се виждаха селскостопански машини или автомобили, дори велосипеди. От време на време задминаваха каруца, теглена от биволи, или група селяни, потънали до колене в оризището.

— Все едно че се връщаме с четиристотин години във времето — коментира Мънро.

Хотелът бе разположен в палмова горичка. Представляваше няколко тръстикови бунгала, разположени почти до самата река и разделени от китни градини. Изглеждаше съвсем празен. Дипломацията и бизнесът във Виентян очевидно не бяха много динамични. Двете таксита спряха пред рецепцията, разположена в сграда с островърх покрив.