Мариус Габриел - Седмата луна

— Откъде знаеш?

— Чувствувам го. — Тя не отмести ръката си. — Направили са ти лоши неща и ти самият си направил лоши неща.

— Така е — отвърна той малко грубо. — Така е на война.

— Не бива обаче да носиш тези неща постоянно в себе си. Трябва да се освободиш от тях. Както го направих аз.

— Добре. Благодаря ти за този психотерапевтичен разговор. — Той посегна да махне ръката й от гърдите си. Пръстите й обаче се преплетоха с неговите и ги стиснаха.

— Не можеш да освободиш ръката си от мен. Опитай се да го направиш.

Той издърпа пръстите си. Тя обаче бе бърза като змия и отново стисна пръстите му.

— На тази игра съм играла с други деца в Токио. Никой не можеше да ме победи.

Раздразнен, той дръпна ръката си. Тя бе предвидила движението му и макар и да бе силен, пръстите й отново стиснаха неговите.

— В болницата ти ме гледаше през огледалото, нали? Той се поколеба дали да каже истината, после призна:

— Да. Това ми бе работата.

— И си ме гледал, докато се събличам?

Той пак се опита да дръпне ръката си, но тя бе много бърза, а и в тънките й пръсти се криеше невероятна сила. Нямаше как да се освободи, без да й причини болка.

— Не — отвърна нетърпеливо. — Не съм правил това.

— Не си ли ме виждал гола?

— Не.

Тя лукаво се усмихна и попита:

— Не си ли виждал гърдите ми?

— Не съм обръщал внимание.

— Лъжеш. Усетих погледа ти. Беше ти приятно да ме гледаш.

— Глупости.

— Искаш ли да знаеш какво ми се случи в Сайгон?

— Стига да искаш да ми разкажеш.

— Петима американски морски пехотинци ме взеха за проститутка. Не ми повярваха, когато им казах, че грешат. Изнасилиха ме, а после ме пребиха. Мънро не каза нищо. Престана обаче да се опитва да освобождава ръката си.

— С един щях да се справя. Може би и с двама. Но не и с петима мъже. Знам как мога да се справя с един мъж. Това ти е известно.

— Да, известно ми е.

— Владея джудо, карате и джиу-джицу. И то добре.

— Сигурен съм в това.

— Никога обаче не съм била проститутка. След като войниците ме изнасилиха, останах с чувството, че са ми отнели последното, което имам. Разбираш ли ме?

Мънро само кимна. Разумът му и без това бе изпълнен с неща, които не искаше да си представя.

— Отидох до реката и изкарах цяла нощ, седнала на кея. Наблюдавах как нощните светлини танцуват върху водата и се замислих дали да не започна да танцувам с тях. Не го направих обаче. Не им позволих да ме унищожат. — Тя го погледна. — Разтревожих ли те? Май наистина ти развалих настроението. Заради това и не говоря за себе си.

— Не си ми развалила настроението.

— Не бях казвала това на никого.

— И на Роже ли?

— Щеше да ми се присмее. Ти си първият, с когото го споделям.

— Съжалявам. Не трябваше да го правиш.

— Клей, изглеждам твърда, но съм твърда само отвън. Отвътре съм нежна.

Лицето й се бе превърнало в сияещ овал, устата й — в сянка. Той се опита да си представи отчаяно момиче, седнало до реката и колебаещо се дали да не се самоубие. Тя докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и прошепна:

— Ти си едър и силен. Всички се боят от теб. Кожата ти обаче е нежна, като кадифе. Когато ме докосваш, усещам нежността ти.

Мънро бе пожелавал много жени и те никога не му бяха отказвали. Във връзките с тях той бе винаги по-силната страна и след като ги завоюваше, интересът му гаснеше. Сакура обаче бе нещо различно. Тя не просто събуждаше желание. Тя го бе пленила с чара си. Искаше да научи всичко за нея. Искаше да опознае всичките й болки, целия мъчителен път, който бе извървяла.

В нея обаче се криеха същевременно опасност и коварство. Сакура бе водовъртеж, от който можеше и да не се измъкне. Ядоса се на самия себе си заради това, че кръвта му се разгорещи.

— Не сме създадени един за друг, Сакура — тихо каза той.

— Напротив! — прошепна тя. — Трябваше да се срещнем именно по този начин!

Притисна се към него. Тялото й бе гъвкаво и горещо. Той усети как слабините му внезапно се изпълват с желание. Тя усети как членът му, притиснат към тялото й, се втвърдява.

— Ти ме желаеш — каза му тихо.

— Това не е достатъчно — отвърна той.

Тя прегърна шията му с нежните си ръце. Мънро, внезапно усетил световъртеж, целуна подобните й на орхидея устни.

Меките й устни се прилепиха до неговите. Тя го целуна, както се целува дете. Със затворени очи и без да използува езика си.

— Виждаш каква съм — прошепна в лицето му.

Той я погледна и се опита да си спомни за първия път, когато я бе видял. Когато я бе проследил, бледа и измъчена, в метрото, след като излезе от офиса на Франсин. Без да си дава сметка, бе наранен от нейната красота още тогава. Бе наранен от нейната странност. Сега я възприемаше като съвършена допирна точка между Изтока и Запада. Осъзна, че цял живот е копнял за лице като нейното.