Мариус Габриел - Седмата луна

Клей Мънро се събуди като котка, внезапно. Измъкна огромното си тяло от леглото и мълчаливо отиде на балкона. Бе усетил присъствието й там. Инстинктът му не го бе подвел. Видя стройната фигура на Сакура, изправена до перилата.

— Какво правиш, по дяволите? — попита я.

— Просто гледам — Сакура наблюдаваше виещите се светлинни ленти далеч под тях. Отдолу премина полицейска кола или линейка с примигващи светлини. Сирената й вещаеше лоши новини. — Колко е часът?

— Пет сутринта. Какво правиш тук?

— Не можах да заспя. Те все още приказват.

— Франсин и Клайв ли?

— Цяла нощ приказват.

— Стара любов. Сигурно имат да си кажат много неща.

— Никога няма да имам такива отношения с друг човек — каза Сакура. — Не виждам какво бих могла да му кажа, което да не се вмести в десет минути

— Мила, ти би могла да разказваш живота си цяла година, без да се повториш.

Тя поклати глава.

— Не мога да разказвам за самата себе си така, както го правят други. Понякога искам да споделя неща, които са се случили с мен, които са ме наранили. Не ми е обаче по силите.

Мънро я хвана за ръката.

— Дръпни се от парапета, Сакура.

— Защо?

— Много е нисък.

— Страх те е да не скоча. — Сакура се усмихна. — Както се бе уплашил да не би да скоча от перваза на болницата.

— Щеше ли да го направиш?

— Може би.

— Значи дръпни се от парапета. — Пръстите му стиснаха ръката й. Тя също стисна неговата ръка.

— Клей, ти обичаш Франсин, нали? Той се изненада от думите й.

— Това са глупости!

— Нямам пред вид секса. Обичаш я просто така.

— Тя ми плаща.

— Нямам предвид това. Ти я обичаш и тя го знае. И аз го знам.

Мънро помълча, после каза:

— Тя е…

— И аз съм, Клей.

— Да. Права си.

— Ти на моя страна ли си, Клей?

— Винаги съм бил на твоя страна.

— Не е така. Винаги си бил на страната на Франсин

— Ако искаш да бъда лоялен към теб, а не към Франсин, си губиш времето — отговори й рязко той. — Тя обаче иска да ти помогне и това означава, че и аз искам да ти помогна.

— Заради нея ли? А не заради самата мен?

— Какво искаш от мен, Сакура? — попита той малко сърдито.

— Искам да знам дали чувствуваш това, което чувствувам аз.

— Какво имаш предвид? — попита той, макар че я разбра много добре.

— Понякога очите ти стават кехлибарени, като на лъв. Гледаш ме така, сякаш ще ме разкъсаш.

— Гледам те така, защото не знам какво ще направиш в следващия момент.

— Това не ти ли харесва? — На меката светлина тя приличаше на дете. Клей реши, че когато всичко приключи, Франсин ще затвори Сакура в някакъв забранен град, където тя ще живее в богатство и охолство и той повече няма да я види.

— Я по-добре си лягай — каза той.

— Не ти ли е приятно да разговаряш в мрака с мен?

— Няколко часа сън не биха навредили на нито един от двама ни. Тя тихо се засмя.

— Страх те е от мен.

— Не ме е страх от теб, Сакура.

— Страх те е. Уплаши се от мен в онази стара сграда, когато държах ножа. — Очите й блеснаха. — Знаеше, че ще те пробода. Знаеше, че можеш да ме пребиеш, но че преди това ще те пробода. Не съм ли права?

Той се усмихна.

— Права си.

— Сега нямам нож, но въпреки това те е страх от мен.

Защо?

— Страх ме е да не се нараниш.

— Като скоча ли?

— И по други начини.

— Дълги години носех в себе си смъртта на Томоюки — каза Сакура, загледана към улицата. — Възприемах я като болест, която те кара да плачеш. През целия си живот си мислех, че може да се самоунищожа. Да се превърна в нищо. Като Томоюки.

— Ти си от тези, дето оцеляват, Сакура — каза Мънро. Беше нащрек и можеше да я хване във всеки момент.

— Така ли изглежда? — Сакура присви пълните си устни. — В Сайгон веднъж ми се случи нещо наистина много лошо. Тогава реших, че ще се самоубия. Че ще се възползувам от това, което научих от Томоюки.

— Защо не го направи?

— Бях готова да го направя. Разговарях дълго с Томоюки. Мислено, разбира се. Разговаряхме цяла нощ и после се сбогувах с него. Прав си: никога вече няма да помисля за самоубийство. Освен ако не е необходимо, за да спася сина си. Така че не се тревожи повече за мен.

— Ще го спасим, без да се налага да умираш.

— Ти презираш ли ме?

— Не. Защо да те презирам?

— И не би трябвало — отвърна му тя сериозно. — С теб си приличаме, Клей.

— Сериозно?

— С теб са се случили много лоши неща във Виетнам.

— С всекиго, който е бил във Виетнам, са се случили лоши неща.

— Случили са се специално на теб. — Тя внезапно сложи ръка на гърдите му. Малката й длан обгори кожата му като огън. — На теб, на Клей Мънро. Виетнам те е променил.