Мариус Габриел - Седмата луна

— Познавам те.

— Наистина ли?

— Да. Ти беше там.

— Къде?

— В селото. Ти беше там. Нали? Клайв я погали по бузата.

— Да, бях там.

— Познавам те и отпреди това.

— Да, и отпреди това.

— Знам — отвърна Сакура и се втренчи в него. Цялото й тяло започна да трепери. Не можеше да откъсне поглед от него. — Клайв — прошепна тя. — Клайв.

Клайв погледна Франсин и тя забеляза, че очите му са пълни със сълзи.

— Мога ли да остана насаме с нея за миг? — попита той.

Франсин кимна и излезе.

Клайв се обърна към Сакура и попита:

— Сигурна ли си, че ме познаваш?

— Да — промълви тя. — Струва ми се, че сънувам.

— Какво си спомняш за мен?

— Че ми казваше пиленце-шиленце.

— Какво друго?

Тя бе толкова сигурна, че го познава, че по гърба й полазиха тръпки. В мозъка й обаче не се появиха никакви спомени, които да подкрепят това убеждение. Убеждението й идваше от другаде, от мозъка на костите й.

— Приличаш ми на един пират. От една детска книжка.

— Франсин ми каза, че преди осем години си работила в едно казино в Макао.

— Така е.

— Често съм посещавал Макао по работа. Познавам всички тамошни казина. Нищо чудно някой ден да си взела от мен няколко хиляди патаки. Нищо чудно да ме познаваш оттам.

Тя решително поклати глава.

— Не. Познавам те от друго време.

— От кое време?

— От времето, когато бях в селото.

Очите му бяха необикновено умни. Не можеше да излъжеш човек с такива очи.

— Франсин ми каза, че преди няколко дни си сънувала селото — каза той.

Тя кимна.

— Разкажи ми съня си — каза й той.

— Сънувах, че в едно от помещенията открих черепи.

— Е, това сигурно е достатъчно основание за едно момиченце да изпадне в истерия.

— Стреснах се, но не изпаднах в истерия. — Говорът на Сакура се забави. — Беше… Беше много важно.

— В какъв смисъл?

— Там бе и черепът на един японски войник.

— Защо това да е нещо важно?

— Защото това бе причината японците да дойдат в селото.

Той присви очи.

— Какво искаш да кажеш? Тя продължи замислено.

— Първо японците са убили няколко селяни, не знам защо. Младите хора от селото решили да отмъстят на японците и убили един часовой. И донесли главата му.

— Откъде знаеш това, Сакура?

— Цялото село говореше за това. Когато японците дойдоха в селото, откриха главата и после избиха всички.

— С изключение на теб?

— Да, с изключение на мен.

Погледна го. Натежалите й клепачи издаваха умора.

— Ти любовник на Франсин ли си?

— О, не. Днес я видях за пръв път от много години.

Разделихме се отдавна. Когато тя се примири с мисълта, че Рут вече я няма, нещо в нея сякаш се прекърши. За мое нещастие, точно това нещо бе частта от нея, която обичаше и мен. Така че я изгубих. — Погледът му бе сериозен. — Аз също много обичах Рут. Тя бе част и от мен. И в мен остана празнота.

Сакура трепереше. Нещо се опитваше да излезе от сърцето й.

— Знаеш коя съм.

— Струва ми се, че да — съгласи се той.

— Коя съм? — прошепна тя. Той не побърза да й отговори.

— Ти си Сакура Уеда — каза й след известно време съвсем сериозно. — Каквото и да се е случило в селото, Рут вече я няма. И никога няма да се върне. Сакура обаче е жива. Сакура е красива и жизнена. Трябва да разбереш това. Франсин вече го е разбрала. Разбрах го и аз.

— Аз обаче не знам коя е Сакура Уеда! Той докосна лицето й.

— Макар и да вярвам, че някога си била Рут Лорънс, това не решава този конкретен проблем. Да не знаеш кой си е част от естественото състояние на човека.

— Искам да знам коя съм!

— Един тигър може да се скрие в лъч светлина, Сакура — каза й той нежно. — Понякога не можем да видим нещата, които гледаме. Виждаме само това, което се намира около тях. — След това я целуна по веждата. — По-добре поспи. Устните й произнесоха безмълвно други думи. След това клепачите й се затвориха и тя въздъхна. Дишането й стана дълбоко и равномерно.

Клайв бавно се изправи. Зави Сакура с чаршафа и излезе от стаята. Отвън го чакаше Франсин. Погледите им се срещнаха.

— Тя е жива, Франсин. След всички тези години просто не мога да го повярвам.

Тя усети, че стомахът й се сви.

— Защо си толкова сигурен?

На лицето на Клайв бе изписана тъга.

— Защото е точно като теб, Франсин. Ти изглеждаше точно така, когато се влюбих в теб преди двадесет и осем години.

Тя бе очаквала от Клайв всякакви реакции, но не и това. То я потресе.

— Я по-добре ела да изпием по нещо — каза Франсин и го хвана за ръката. Седяха на терасата. Слънцето залязваше зад високите сгради и изпълваше небето с червена светлина.