Мариус Габриел - Седмата луна

— Няма защо да ми се извиняваш.

— И…

— И какво?

— Почувствувах се много оскърбена — тихо каза Сакура.

— И аз.

Франсин, без да се замисля, се наведе и целуна Сакура по слепоочието. Кожата на младата жена бе нежна като сатен. Франсин бързо излезе, за да не се разчувствува. Отиде сама на летището, за да посрещне Клайв.

Застанала сред тълпата, си спомни последния път, когато се бяха срещали. Това беше след разговора им с Анах. Тогава Франсин реши, че чува самата истина и че това бележи края на първата половина от живота й и началото на втората половина. Знаеше, че Клайв не е повярвал в чутото. И й го беше казал. Той ли се бе оказал прав, или тя? Застанала сред тълпата посрещачи на летище Кай Так като камък в река, Франсин се питаше дали не се е оказала още веднъж пред повратен момент в живота си. Дали миналото нямаше да се завърне при нея? Дали от мъглата отново нямаше да излязат призраци?

После го забеляза. Висок, силен мъж. Много по-висок от азиатците около него. Махна му с ръка.

— Клайв!

Той я видя и тръгна към нея. Мъжественото, му лице бе по-изпито, а в косата му имаше сиви кичури. Иначе си беше същият, с мургаво лице с пиратски черти. Спря за момент преди да стигне до нея, сякаш ги разделяше невидима бариера.

— Здравей, Клайв.

— Франсин, мила. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да преодолее невидимата бариера и да я прегърне. Франсин докосна ръката му. Почувствува как нещо я стяга в гърлото, а очите й се изпълват със сълзи.

— Не си се променил.

— И ти. — Той се наведе и нежно я целуна по бузата. Споменът за бруталната им раздяла преди години все още бе болезнен.

— Да вървим — рече тя с глас, който трябваше да звучи делово. — Искам да я видиш.

В таксито той започна да възвръща самоувереността си. Погледна я одобрително и каза:

— Изглеждаш чудесно. С какво си поддържаш формата, с маймунски жлези ли?

— С женшенов чай — каза тя и му се усмихна. Времето се бе оказало милостиво към него. Лицето му бе малко по-изпито, а веждите му, малко по-проскубани отпреди. Изглеждаше обаче в чудесна форма. Австралийският климат очевидно му понасяше. Тенът му бе като на тенисист, а погледът му — бистър. Посивяващата му коса бе чудесно подстригана. На лявата китка имаше златен часовник, но не и венчален пръстен. Сега излъчваше друг вид авторитет. Не произтичащия от младежката арогантност и военното звание, а авторитета на един зрял човек.

— Много се радвам, че дойде, Клайв — каза тя.

— Нямах избор. Сакура знае ли кой съм?

— Обясних й с две-три думи.

— Не трябваше да го правиш.

— Защо?

— Защото така й даваш шанс да се подготви предварително за срещата ни.

— Тя не е актриса, Клайв.

— Е, ти мислиш така.

— Още не си я видял. Клайв се засмя.

— Нека се разберем отсега за нещо. Не дойдох тук, за да спасявам Сакура Уеда. Дойдох, за да спасявам теб.

— От какво?

— От опасността да бъдеш омагьосана и да изгубиш разсъдъка си.

Тя го докосна по коляното.

— Нека наистина се разберем. Не ми трябва никой да ме спасява. Нито ти, нито никой. Ако си дошъл, за да се правиш на рицар, по-добре ще е да вземеш веднага обратния самолет за Сидни.

— Какво?!

— Ако можеш да помогнеш, помогни. Но не ме поучавай, Клайв. Имам си достатъчно грижи и без да си играеш на татко.

Той вдигна ръце в знак на съгласие.

— Добре, добре.

— Надявам се, че се разбрахме.

— Разбрахме се. А сега ми разкажи нещо за нея.

— Що се отнася до физическото й състояние, не е добре. Туберкулозата я изтощава от години, а нападението с нож я травматизира. Обаче е страхотно жилава и съобразителна. Тя е… как да ти го кажа… необикновена.

Клайв я погледна внимателно и я попита:

— Защо ти се струва необикновена? Заради външността си, или защото усещаш близост с нея?

— Заради това, което е. Трудно ми е да ти го опиша. Клей казва, че в нея има вътрешен огън, и е прав. Сам ще го усетиш.

— Предполагам, че се старае да ти се хареса?

— Съвсем не, за Бога! Държи се враждебно. Имала е труден живот и обвинява мен за това.

Клайв присви една от тъмните си вежди.

— Разбирам. Много мило.

— Умее да се държи враждебно. Едва сега започна да разправя изживяванията си и някои от тях са ужасяващи.

— В смисъл, че е имала труден живот?

— Много труден.

— Едно нещо ме озадачава. Преди всичко, какво е искал този японски офицер от нея?

— Според нея обичал децата.

— В какъв смисъл ги е обичал? Франсин усети нюанса.

— Досега не е споделяла да й е направил нещо лошо. В паметта й са заровени толкова много спомени, че може и това да е един от тях. Интересувал се от интелигентността на децата и твърдял, че била много умна. Тя пък му помогнала да се самоубие в затвора.