Мариус Габриел - Седмата луна

— Седя си на бюрото и гледам залива. Всъщност точно сега разглеждам една твоя снимка.

— Моя снимка?

— Преди два месеца излезе статия за теб в „Стрейтс Таймс“. Наредих да ми направят фотокопие. Изглеждаш чудесно.

— Снимката вероятно е отпреди десет години.

Той се засмя.

— Нищо чудно. Франсин се овладя.

— Обаждам ти се, защото ме потърси жена, която твърди, че е Рут.

— Какво?!

— Казва се Сакура Уеда.

— Това е японско име.

— Евразийка е, на около тридесет години. Твърди, че не знае къде се е родила, но че най-ранните й спомени са от селище на племето ибо, където била живяла като малка. Селото било унищожено от японски войници. Била спасена от пенанска двойка, с която известно време живяла в джунглите. Татуирали ръцете й. С черни татуировки, от даякски тип. Слушаш ли ме?

— Да — отвърна той тихо. — Слушам те. Продължавай.

— След това я поел японски офицер, вероятно през 1944 година, който я отвел в Япония. Бил екзекутиран за военни престъпления през 1947 година. После заживяла самостоятелно. Обиколила цяла Югоизточна Азия. Сега си има страхотни неприятности. Затова ми се обадила.

— Що за неприятности?

— Забъркала се е в търговия с хероин в Лаос. Заедно с приятеля си откраднали близо седемстотин хиляди долара от картел, ръководен от ЦРУ чрез един генерал от десницата на име Джай Хан. Сега те си искат парите. Изпратили са по дирите й двама души, убийци. Единият е от ЦРУ, а другият е женен за една от сестрите на Джай Хан. Държат детето й, двегодишно момченце, като заложник във Виентян. Заканват се, че ще го убият, ако не им плати.

— Искаш да кажеш, ако ти не им платиш — отвърна Клайв мрачно.

— Казах им, че с тях няма да си имам работа. Тя е болна от туберкулоза, Клайв, та се наложи да я настаня в болница. Нападнаха я в болничната стая. Почти й отрязаха ухото.

— Ужас! — възкликна Клайв. — Всъщност ти откъде се обаждаш?

— От Хонконг. Наложи се веднага да я изведа от Ню Йорк.

— Тя добре ли е?

— Оправя се.

— И не иска да ти разкаже нищо за живота си преди Борнео, така ли? — изръмжа Клайв.

— Казва, че преживяното било заличило спомените й.

— И иска от теб да й дадеш седемстотин хиляди долара само заради това, че има възможност тя да е Рут, макар че не разполага с никакви доказателства?

— Отчаяна е. Иска да спаси детето си.

— Отчаяните хора разправят отчаяни лъжи.

— Това ми е известно — отвърна уморено Франсин. — Не разполагам обаче с време, за да изясня истината.

— Какво искаш да кажеш с това „не разполагам с време“? Да не би да си решила да платиш?

— Трябва да направя нещо, Клайв.

— Франсин, защо според теб си подложена на такъв натиск? Не за друго, а за да не ти се позволи да изясниш истината. За да не видиш къде е клопката.

— Знам, че това е възможно. Ако обаче всичко излезе вярно?

— За Бога, Франсин! Как може да е вярно? Помисли си. Помисли си какви са шансовете.

— Шансовете са ми известни. Тя обаче има същата кръвна група, която и Рут.

— Сигурна ли си?

— Да. Нулева.

— Милиони хора имат нулева група, Франсин. Дори милиарди. Спомняш ли си всичките сирачета, които видяхме? Би могла де е всяко от тях. Ако съдиш по външността й, възможно ли да е Рут?

— Очите й са различни от очите на Рут, малко потъмни са. А и косата й не е същия цвят. Рут обаче бе малко момиченце, а Сакура е зряла жена. Децата много се променят. Кой би могъл да каже как би изглеждала Рут? Когато я нападнаха с ножа, я огледах и си казах, че е Рут. Това насмалко не ме сломи. Час по-късно обаче си казах, че това не може да е вярно. Всичките ми дни преминават в такива съмнения.

Гласът на Клайв се изпълни с напрежение.

— Искам да видя тази жена, Франсин.

— И аз искам да я видиш.

— Мога да бъда при теб след двадесет и четири часа.

— Ще те пуснат ли в такъв кратък срок?

— Щат не щат, ще ме пуснат.

— Ще те очаквам, Клайв. Искам да разбера какво мислиш ти по въпроса.

— Можеш да разчиташ на мен. И по-рано сме имали общи премеждия.

— Да, спомням си — каза тя. И затвори телефона.

Стана тъмно. Ритъмът на града се промени. В мрака избухнаха неонови светлини и влажният въздух се изпълни с миризмата на храна.

Вечеряха. Сакура пак почти не докосна храната. След това излязоха на терасата и чуха рева на вечерното струпване на автомобили. Тук горе обаче цареше спокойствие. Останалите тераси бяха изпълнени с други семейства. Чуваха се гласове, смях, дрънчене на кухненски прибори.

— Ще имаме гост — каза Франсин.