Мариус Габриел - Седмата луна

Събуди се. Отмести мрежата против комари, надвиснала над леглото й. Намираше се в малка безлична стая, която й бе съвършено непозната. Къде беше? В главата й започнаха да се възвръщат неясни спомени: излизане от клиниката, качване на самолет. Въздухът, филтриран от климатична инсталация, бе студен, обаче тя усети, че навън ще е много горещо. Една от стените бе покрита с плътни щори. Тя вдигна една от тях и видя врата, гледаща към тясна тераса.

На терасата седеше Франсин Лорънс. Бе с тъмни очила и четеше вестник. Видя Сакура и стана.

— Сакура?

Денят бе убийствено горещ. Звуците на града закънтяха в ушите й. Над главата й висяха цели планини от бели облаци, които придаваха на небето цвета на паче яйце. Високите сгради бяха далеч, но китайските йероглифи на неоновите надписи се виждаха чудесно. Сакура разбра къде се намира.

— Хонконг — каза Сакура. Франсин кимна утвърдително.

— Да. Коулун. Тук си в безопасност. Как се чувствуваш?

— Вие ми се свят — каза Сакура. Под това зеленикаво небе всичко й изглеждаше нереално. Шевовете на полуотрязаното й ухо ужасно я боляха. — Може ли да видя лицето си?

Франсин кимна утвърдително и я отведе в банята. Апартаментът бе малък, чист и безличен.

— Никой не знае, че този апартамент е мой — каза Франсин на Сакура. — Тук никой няма да те открие. С нас е Клей Мънро. Отиде да купи храна и скоро ще се върне.

Сакура погледна лицето си в огледалото. Под очите й имаше сенки. Свали бинтовете от ухото си. Раната бе грозна и черна. Шевовете, подобни на мравки, бяха покрити със съсирена кръв. Изваждането на конците нямаше да е приятна работа.

— Казах им да внимават с шевовете — каза Франсин. — Казаха, че ще остане белег, но че косата ти ще го закрие.

— Защо си толкова любезна, Франсин? Нима гледката на малко пролята кръв може да те разстрои?

— Не — отвърна Франсин. — Просто се опитах да подходя практично към проблема.

— Защо ме доведе тук?

— Заради твоята безопасност.

— Не можеш да ме защитиш.

— Съмнявам се да си в състояние да прецениш какво мога и какво не мога — сухо отвърна Франсин.

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Ще помогнеш ли на Луис? — попита тихо Сакура.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна хладно Франсин.

Сакура преглътна.

— Франсин, може и да не си правиш труда да спасяваш мен. Моля те обаче да спасиш него.

— Вече ти казах, че ще видя какво мога да направя. — Франсин докосна леко рамото на Сакура. — Спа непробудно осемнадесет часа.

Сакура се наведе и наплиска лицето си с вода, после каза:

— Сънувах селото. Сънувах мига, когато открих къде държат черепите.

— Какви черепи?

— Племето бе на ловци на глави. Един от мъжете бе убил японски часовой. Отрязал му главата и я донесъл в склада. Оказа се, че черепите са съкровището на племето. Черепите на неговите врагове.

Изражението на Франсин се бе променило.

— И ти си спомни за всичко това?

— Бях го забравила. Спомних си го в съня си.

— Защо според теб се върна към този спомен?

— Не знам. Може би се дължи на упойката. Така или иначе, сънят бе много реален, много образен. Спомних си как спях заедно с много други деца и кучета. Всичко бе като наяве — Сакура видя малката кабинка с душ. — Не съм се къпала от много отдавна. Може ли да взема душ?

— Да, разбира се. Но преди това трябва да ти бия инжекцията.

Сакура проследи с поглед как Франсин приготви инжекцията със стрептомицин.

— От коя страна ти бих последната? — попита Франсин.

— Не си спомням, пък и няма значение — отвърна Сакура. Повдигна нощницата си и оголи бедрата си, целите покрити с тъмни петна. Франсин бързо се справи със задачата си. Сакура само леко се намръщи.

— Ще ти донеса кърпи — каза Франсин, докато изхвърляше спринцовката. — Купих ти и дрехи, но не знам дали ще ти бъдат съвсем по мярка. Оставих ги в стаята ти. Ще купим и други, когато се почувствуваш достатъчно добре, за да излезеш.

— Благодаря ти, Франсин — тихо каза Сакура. Съблече нощницата си и се вмъкна под душа.

След като излезе от банята, облече дрехите, които й бе оставила Франсин — бели панталони и памучна риза в неутрален мек цвят. Размерите почти напълно й съответствуваха, а дрехите бяха съвсем подходящи за горещия климат.

Междувременно Мънро се бе върнал и бе започнал да подрежда кутии с храна върху масата — ориз и патешко. На Сакура главата й щеше да се пръсне, а тридесетте шева на ухото й бяха тридесет огнища на мъчителна болка.