Мариус Габриел - Седмата луна

Туон бързо излезе от стаята и затвори вратата.

Сакура се измъкна от леглото. Краката й бяха твърде слаби, за да я държат, и тя се препъна. Наложи й се да се подпре на вратата, за да събере сили. Кръвта заливаше цялото й лице и мокреше нощницата й. Натисна дръжката на вратата и се строполи в коридора.

Франсин наблюдаваше неподвижното тяло на Сакура. Бяха й направили пълна упойка, след като закърпиха ухото й и с тридесет шева и й биха инжекция против тетанус. Тялото и сега изглеждаше някак си смачкано. Бе притиснала полуразтворена ръка на челото си. Кожата й бе толкова бледа, че изглеждаше прозрачна.

— Аз съм виновна за това — каза Франсин с угаснал глас.

— Не — възрази Клей Мънро. — Аз съм виновен.

— Тя дойде да иска помощ от мен, а аз я отблъснах — каза Франсин. Погледна Мънро и той видя, че очите й са изпълнени с ужасна болка. — Не знам какво да правя — продължи тя, като отново погледна Сакура. — Един удар с нож може много успешно да раздели съществените от несъществените неща.

Мънро бе неподвижен. Спомняше си усмивката на Макфадън в парка.

— Това няма да му се размине безнаказано — тихо каза той.

— Не, Клей. Нямаме сили, за да се борим срещу ЦРУ. — Тя докосна връхчетата на пръстите на Сакура. — Тя е твърде съществена част от живота ми, за да я излагам на риск. Независимо коя е. След като всичко приключи, тя ще продължи да бъде нещо съществено. Нещо, с което ще трябва да живея.

Мънро също погледна Сакура.

— Нищо чудно и това да е част от плана. Да е направено с нейно съгласие.

— Наистина ли мислиш така? — попита тихо Франсин.

— Не. Но поначало е възможно.

— Поначало е възможно и тя да е Рут.

Сакура изстена нещо на език, неразбираем и за двамата, и след това утихна.

— Дори е повече от възможно — продължи Франсин така тихо, че на Мънро се наложи да напрегне слуха си, за да различи думите й. — Не мога повече да си закривам очите и ушите. Не мога да си позволя да продължавам да бягам от истината. Очите й вече бяха съвсем влажни. Мънро никога не я бе виждал да плаче и неволно я прегърна. Тя поплака за малко със сълзите на жена, несвикнала да издава чувствата си.

Навън имаше брожение и шумни реплики. Хората от охраната на болницата все още се опитваха да разберат как Туон е успял да се промъкне в стаята на Сакура. Мънро чудесно знаеше, че това е съвсем лесна работа. Мислено се наруга, задето бе позволил на Парсънс да изгони собствените му охранители.

В момента един от най-добрите му хора, въоръжен, бе застанал пред вратата. Други четирима бяха заели позиции около стаята. Този път Парсънс не възрази.

— В болницата вече няма да направят нищо повече — каза Мънро на Франсин. — Когато обаче Сакура напусне сградата, веднага ще я заловят. След това ще я оставят жива, докато измъкнат пари от вас. После ще я убият.

Франсин даде знак, че е разбрала. Очите й бяха подпухнали.

— Разбирам.

— Трябва да я отведем на сигурно място. При това не разполагаме с много време. Желаете ли да я укрия на сигурно място извън щата?

— Ще се наложи да отидем малко по-далеч — отвърна Франсин. Внезапният изблик на чувства, изглежда, бе прочистил разсъдъка й и сега тя отново се владееше. — Ще я отведем в Хонконг.

— В Хонконг? Та те знаят, че имате жилище в този град. Ще ни открият за двадесет и четири часа.

— В Хонконг притежавам и други имоти, Клей. — Франсин се усмихна лукаво. — Имоти, за които никой нищо не знае. Единствено аз знам кой е истинският им собственик. Ще разполагаме с време, което ще ни бъде достатъчно най-малкото, за да обмислим следващия си ход. Знам, че пътешествието до Хонконг е извън твоята сфера на действие, Клей. Ще имам грижата това да се отрази върху заплащането.

Той вдигна рамене.

— Не се тревожете за моята сфера на действие. Вече ви казах, че няма да ви оставя сама.

Тя за миг го погледна в очите. След това се доближи до него и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни.

— Благодаря ти, Клей.

— Няма проблеми, госпожо Лорънс.

— Казвай ми Франсин.

— Добре.

В стаята безшумно влезе една медицинска сестра.

— Госпожо Лорънс, полицията иска да разговаря с вас и с господин Мънро.

— Какво ще им кажем? — попита Мънро.

— Нищо няма да им кажем — отвърна Франсин. — Утре тя вече няма да е тук. Ще я изведем от болницата още тази нощ.

— През нощта ли? Та тя все още е под ефекта на упойката.

— Ще рискуваме много повече, ако тя остане тук дори още един ден. Можем да се надяваме да се откъснем от тях единствено, ако действуваме бързо и неочаквано. Това няма да го очакват.