Мариус Габриел - Седмата луна

— Това няма ли да осакати финансите ти?

— Ще ги нарани, но няма да ги осакати

— А ако тя изчезне още след като платиш парите?

— В такъв случай ще излезе, че са ме измамили. Поне обаче ще мога да живея в мир със себе си.

Той премести поглед от нейното лице върху лицето на Сакура.

— Ако питаш мен, страшно много ти прилича.

— Наистина ли?

— Да. Приличате си и в други отношения.

— Като например?

— Сакура е силна като теб. — Той за миг се поколеба. — Някак си е… особена.

— Вярно е, особена е.

— Сякаш гори с някакъв вътрешен пламък.

— Такива пламъци понякога обгарят хора, започнали да страдат още от началото на живота си. Тя как се изрази? Май каза нещо като „През целия си живот губех хората, които обичах“.

— Да. Това бе едно от най-тъжните неща, които съм чувал. Та и ти си изгубила любимите си хора, Франсин. Затова гориш по същия начин.

— Може би това е единственото, което ни свързва.

— Възможно е. Франсин, няма да ти е леко. Изгубила си послушно момиченце, хванало се за полата ти, а сега заварваш пълнолетна и лоша жена, извършила много лоши неща. Сакура пък е изгубила любяща я майка, която за нея е била всичко на света, а сега намира недружелюбно настроен чужд човек. Е, това наистина се случва между всички родители и деца. Само дето при нормални обстоятелства процесът съвсем не е така бурен.

— Прав си. — Франсин разтри очи. — Уморена съм.

— Ако искаш да си починеш, аз ще остана при нея — предложи Мънро.

— Да. Може би все пак ще е по-добре да подремна — каза Франсин.

Сакура лежеше сред много тела. Телата на другите селски деца и на селските кучета. Пробуди я ухапването на бълха, което я накара неволно да се почеше. Не й се искаше да напуска топлото място, обаче любопитството й бе огромно. Сега, преди останалите да се събудят, бе единственият й шанс да зърне съкровището.

За това съкровище бе научила от другите деца. Съхранявало се в забранената стая в другия край на постройката. Тя много искаше да надникне там, но не й позволяваха. Стаята беше недостъпна за деца.

Сега обаче, докато другите спяха, тя щеше да отиде там и да надникне. Щеше да види какво охраняват така усърдно. Започна да си представя златни корони и купчини скъпоценни камъни.

Бавно се измъкна от мястото си и с пълзене излезе на верандата. Над реката висеше гъста мъгла. Под постройката грухтяха прасета и едно куче се чешеше; слънцето още не бе изгряло.

За миг се поколеба и се огледа още веднъж. Никой не помръдваше.

Бавно тръгна по верандата. Хлабавите бамбукови пръти започнаха да се извиват под босите й нозе. Пукаха и скърцаха, и й се стори, че във всеки миг някой от възрастните ще я запита къде е тръгнала. Никой обаче не я спря.

Помещението в дъното на коридора бе заключено с най-обикновено дървено резе. Не бе необходима специална брава. Съкровището се охраняваше не от ключалки, а от страха пред свещените обичаи. Тя обаче не бе дъщеря на племето и смяташе, че тези обичаи не важат за нея.

Отмести резето и влезе.

Измина известно време преди очите й да се нагодят към мрака. За нейно голямо разочарование, никъде не видя злато, сребро, рубини и изумруди. В малката прашна стая бяха струпани тръстикови рогозки, стари рибарски мрежи и всякакви други вехтории.

В ъгъла видя голям чувал. Обнадеждена, надникна в него. Бе пълен с ориз за посев. Това наистина бе своеобразно богатство, нещо като обещание, че през следващата година ще разполагаш с реколта. Тя обаче не търсеше такова съкровище. Поразрови се в ориза, но пръстите й не откриха нищо.

Вдигна очи. На носещата таванска греда бяха накачени тикви. Сърцето й туптеше лудешки, тъй като вече бе изпълнена с чувство за вина за стореното. Може би това бе съкровището. Може би тиквите бяха пълни със злато и скъпоценности.

Покатери се на купчина рогозки, за да ги огледа по-отблизо. Не бяха тикви.

Бяха човешки черепи.

Бяха поне сто, ако не и двеста. Повечето бяха без долни челюсти. Очните им кухини зееха. Върху някои все още бяха останали парчета кожа и прашни кичури коса. Множество поколения паяци ги бяха обвили с плътни бели паяжини. Именно черепите, наподобяващи отвратителни плодове и скрити в прашния килер, бяха съкровището на племето. Един от черепите бе пресен. Бе току-що опушен и кафявата кожа бе прилепнала плътно към костите. Жълтите зъби, някои от тях със стоманени коронки, сякаш се хилеха. Косата на черепа бе късо подстригана. Без съмнение това бе черепът на японски войник. Сбръчкалите се мъртвешки очи я гледаха през очните кухини. Обхвана я ужас и тя залитна на купчината рогозки, върху която бе стъпила. Опита се да се хване за нещо, но пръстите й само разкъсаха паяжините. Започна да й се гади.