Мариус Габриел - Седмата луна

Накрая събра достатъчно сили, за да напусне Ману и Вай и да предприеме последната и най-опасна част от пътешествието си. Започна да я обхваща истински ужас. Треперещите й нозе я понесоха към реката. Тя бе съвсем близо и ревът й се разнасяше иззад дърветата. Започна да различава и други звуци. След като излезе от гората и стъпи на брега, видя това, което знаеше, че ще види. Това, което винаги виждаше — ужаса.

Униформените мъже дойдоха от реката и репликите, с които общуваха помежду си, наподобяваха крясъци. Държаха пушки, щикове и мечове. Другите хора, нейните хора, стояха голи и неподвижни, в безмълвно очакване.

Тогава започна клането.

Проля се много кръв. Достатъчно кръв, колкото да окървави брега на реката и да промени цвета на водата. Желязото потъваше в човешката плът и от нея изтичаше още кръв.

Със сетни усилия тя се придвижи сред призраците, убиващите и умиращите, и се доближи до реката. Бе свела поглед, за да не вижда ужаса. Кръвта намокри босите й крака. От силните крясъци щеше да оглушее. Принуди се да продължи напред, — да се опита да проникне в тайните.

Най-сетне се оказа в реката. Бе леденостудена и костите й измръзнаха. Бавно повдигна глава. Около нея умираше цяло селище. Опита се да се вгледа в това, което се намираше отвъд реката. Знаеше, че на другия бряг са застанали фигури. Фигурите на тези, които я бяха довели тук.

За миг й се стори, че може да различи чертите им. Сетне душата й избухна и тя излезе от транса. Образите бяха разкъсани на парчета и на тяхно място остана само мрак.

Като трепереше цялата, тя промени позата си. Бе напълно обезсилена. Бе правила това упражнение много пъти с надеждата да съзре истината. И този път обаче не успя, както не бе успявала никога. Не можа да стигне до онова място и не успя да различи онези лица. Не й бе по силите да види нещо отвъд раждането си.

Чу как вратата се отваря и уморено извърна глава.

Сърцето й трепна, сякаш през гърдите й бе преминал електрически ток.

Веднага позна Туон, макар и да се бе сдобил отнякъде с бяла престилка. Черните му очи горяха. Той затвори вратата и тръгна към леглото й.

— Как успя да влезеш тук? — възкликна тя.

— Мръсна кучка! Курва! Безреден боклук! — Туон говореше на лаоски и звуците излизаха направо от гърлото му. — Мислиш, че можеш да се скриеш от нас?

Тя се отдръпна. Зад нея имаше звънец. Ако го натиснеше, след малко щеше да дойде медицинска сестра.

— Какво искаш?

— Знаеш добре какво искаме.

Тя видя дългия нож в ръката му и веднага разбра, че ще й причини болка.

— Тази жена защо не ще да плаща? — попита Туон.

— Не вярва, че съм нейна дъщеря — отвърна Сакура с пресъхнала уста.

— Трябва да я накараш да повярва.

— Не мога. Тя иска доказателства.

— Дай й доказателства.

— Нямам доказателства, Туон.

Туон се премести между нея и звънеца.

— Знаеш какво ще се случи на твоето копеле, ако тя не плати.

— Нямам доказателства — повтори тя отчаяно.

— Гнусна малка свиньо, все още си жива само защото се надяваме да получим парите от нея. Иначе още сега бих те нарязал на парчета. — С рязко движение Туон хвана лявото й ухо и грубо дръпна главата й.

Тялото й внезапно бе обхванато от неописуема болка, подобна на огън. Туон режеше ухото й. Шурна кръв.

— Не! — изкрещя Сакура и се опита да отнеме ножа на Туон.

— И пръстите ти ще отрежа — изръмжа той. — Погледни ме в очите, кучко!

Той отметна главата й. Тя притисна с ръка ухото си и усети, че цялата й шия е окървавена. Ухото й бе провиснало, но не бе напълно отрязано. Туон се хилеше насреща й и златният му зъб блестеше. Обърса внимателно острието на ножа си в чаршафа на Сакура и след това доближи острия му като игла връх до лицето й.

— Да ти отрежа ли и носа?

— Не — отвърна със задавен глас Сакура. Цялото й тяло бе сковано. С малка частица от мозъка си се чудеше дали щеше да изгуби ухото си. Болката бе непоносима. — Недей.

— Вземи парите от нея.

— Ще се опитам — прошепна тя. Цялото й същество в момента наблюдаваше ножа, прицелен в очите й, и дебелите пръсти, които го държаха.

— Не е достатъчно само да се опиташ. Това, което направих с тебе, ще направя и с детето ти, Сакура.

— Дайте ми време — прошепна тя.

— Имаш на разположение двадесет и четири часа. Повече време няма да имаш. Разбра ли ме?

Тя кимна. Продължаваше да държи ухото си. Между пръстите й се стичаше кръв. Туон затвори ножа.

— Можем да те открием навсякъде. И по всяко време. — Наведе се и сякаш между другото се изплю в лицето й. Тя не направи опит да изтрие слюнката.