Мариус Габриел - Седмата луна

— Щеше да ти струва живота на детето. — Кехлибарените му очи засветиха. — Знаеш ли какво е направила? Прекосила е пеша цяло Борнео. Прекосила е пеша петстотин километра тропически джунгли и планини. Това й отнело четири месеца и накрая тежала под четиридесет килограма. Толкова горе-долу тежи един скелет. Няма дете, което да оцелее след такова пътешествие. Оставила е детето си при селяните, защото било болно от дизентерия и вече нямало сили. Ако ти наистина си нейна дъщеря, Сакура, днес си жива само благодарение на това, че те е оставила при племето. Иначе отдавна да си се превърнала в купчинка кости в джунглата. Тя сведе поглед, извърна се и стисна устни.

— А сега ме изслушай внимателно — продължи той по-тихо. — Време ти е да пораснеш, и то бързо. Самата ти не си никакъв ангел, Сакура. Ако сега си потънала в лайна до шията, сама си си виновна. Не ти е виновна Франсин, нито пък някой друг. Вършила си много лоши неща и си другарувала с много лоши хора, и заради това днес се нуждаеш от помощ. — Той се изправи и се надвеси над нея като черна планина. — Сега всичко зависи от теб. Тя е готова да ти подаде ръка. Готова е обаче и да ти обърне гръб и да те остави сама да се разправяш с Макфадън.

После тръгна към вратата. Тъкмо бе хванал дръжката, когато чу гласа й.

— Мислиш, че не знам това ли? Той се обърна.

— Че не знаеш какво?

— Че не знам, че аз съм виновна? — Той с удивление установи, че очите й са пълни със сълзи.

— Щом е тъй, не обвинявай за случилото се само нея.

— Тя ми причинява болка. По-голяма, отколкото можеш да си представиш.

Разплака се. От риданията раменете й потрепваха. Той я гледаше. Дали пък не бе превъзходна актриса, хамелеон, знаещ инстинктивно как да промени цвета на кожата си при всяка промяна в обстановката? Върна се и седна до нея.

— Искаш ли да знаеш какво мисля по въпроса, Сакура? Според мен тя би ти помогнала, стига да й дадеш и най-малка възможност за това. Ти обаче не щеш да й дадеш дори тази малка възможност, защото си прекалено горделива и прекалено глупава.

Съвсем неочаквано Сакура го прегърна, сложи глава на рамото му и прошепна:

— Застъпи се за мен пред нея.

— Това не е моя работа — каза той и се опита да я отблъсне. Бе притиснала гърди в тялото му. Колкото до нейното тяло, то се отличаваше от другите женски тела. Под пръстите си той усети не само мекота, но и сила, стаила се в стегнатите й мускули. Дойде му наум, че любенето с нея ще е интересно преживяване. При тази мисъл усети гореща вълна в слабините си. Успя да откъсне ръцете й от шията си.

— По-добре поговори с нея ти. И й кажи истината.

— Ти ме презираш, така ли?

„Не — помисли си той. — Не е моя работа да те презирам. Чувствата ми към теб са нещо много по-трудно за описване.“

— Моите чувства са без значение, Сакура. Опитай се ти да се разбереш с нея.

След това, макар и възбуден от близостта й, стана и излезе от стаята.

Откри Франсин в стаята за наблюдение и попита:

— Чухте ли я?

— Искам да поговоря с него, Клей — отвърна тя.

— С кого?

— С Макфадън. Ти имаш телефонния му номер. Той се замисли.

— Тези хора са опасни.

— Това ми е известно.

— Какво смятате да им кажете?

— Възможно е да се разберем с тях. — Много се съмнявам в това.

Тя го погледна право в очите.

— Уреди ми среща с тях.

Мънро отвори уста, сякаш се канеше да възрази, но явно размисли.

— Добре, ще ви уредя среща.

Паркът бе мрачен и студен. Зад оголените дървета блестеше с ледена светлина Пето авеню. Блясъците на капиталистическото злато се отразяваха в полирания гранит.

Франсин се бе хванала за ръката на Мънро, докато вървяха по пътеката за джогинг. Студеният вятър откъм езерото бе прогонил почти всички спортуващи с изключение на неколцина яки мъже, облечени с анцузи с качулки, които търчаха покрай брега. Бяха хора на Мънро и анцузите им бяха натежали от метал. Не се отдалечаваха много от фигурата, седнала на една пейка в края на пътеката.

— Това е Макфадън — каза Мънро и усети как пръстите на Франсин стиснаха още по-силно ръката му. — Туон го няма.

Мънро си нямаше и представа какво смята да каже Франсин на този човек, но така или иначе уреди срещата. Знаеше, че Макфадън няма да се съгласи да дойде в офиса му. Нямаше и намерение да позволи на Франсин да влезе в колата му, така че паркът се оказа приемлив компромис, независимо от изключително лошото време. Разбира се, бе си осигурил подкрепления и бе инструктирал хората си, да бият на очи. Искаше Макфадън да знае, че всякаква груба игра ще срещне въоръжен отпор.