Мариус Габриел - Седмата луна

— Гладна ли си? — попита Мънро.

От антибиотиците й се гадеше, а от уханието на китайска храна й стана още по-зле.

— Ще хапна само малко плодове — каза тя. Седнаха на масата. Сакура взе резен папая и едно манго. Мънро и Франсин седнаха срещу нея.

— Разкажи съня си на Клей — нареди й Франсин. Сакура погледна Мънро в очите.

— Сънувах селото. Сънувах как в едно от помещенията открих черепа на японски войник, окачен на тавана.

— И какво още си спомняш?

— Незначителни неща. Неща, за които въобще не се бях сещала от много години. Как деца и кучета спяхме заедно, притиснати един до друг.

Мънро леко се усмихна.

— Няма как да не си сънувала и бълхи.

— Така е — потвърди тя, — Сънувах и бълхи. Сънувах как се чеша до разкървавяване.

Очите му бяха безизразни. Често имаше такова изражение, когато я слушаше.

— Често ли сънуваш онези времена?

— Не. Никога не бях имала подобен сън.

— И защо според теб го сънува точно сега?

— Не знам. Мислиш, че те лъжа ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Лицето ти те издава.

— Спокойно, Сакура, никой не те обвинява в нищо.

— Ти каза, че не можеш да си спомниш за нищо, случило се преди клането — вметна тихо Франсин. Хранеше се умело с пръчици. — Този спомен обаче е отпреди клането.

Сакура кимна утвърдително.

— Да. Той дойде от тъмното време.

— От тъмното време?

Сакура се опита да открие подходящи думи.

— Все едно че си в тъмна стая и се е отворило прозорче, през което прониква тънък лъч светлина.

— Такова ли усещане имаш? Че в главата ти има тъмна стая?

— Да, нещо от този род.

— Излиза, че ако това прозорче се отвори повече, ще си спомниш за повече неща, така ли?

— Може би. Веднъж в Сингапур ходих при хипнотизатор, за да се опитам да възвърна спомените си. Не можа да ми помогне. В Сайгон пък един психиатър се опита да постигне същото с наркотици. С ЛСД, ако не се лъжа.

— Лекар ти е дал наркотици? — попита Мънро.

— Да. Каза, че те щели да възстановят спомените ми.

Само че нищо не се получи, макар и да имах ужасни кошмари. Лекарят каза, че страдам от избирателна амнезия. Че от ужаса, който съм изпитала, когато японците са избили селото, съм забравила коя съм.

— Не съм лекар — каза Мънро. — Ти обаче ясно си спомняш нападението, нали?

— Да.

— Каза, че ясно си спомняш убийствата, щиковете и кръвта, нали така?

Тя докосна с пръсти наранената половина на лицето си.

— Да.

— Защо си спомни само лошите неща, Сакура? Ако лекарят е бил прав, тези спомени щяха да са заличени.

Тя стисна устни.

— Казвам ти самата истина.

— Ако убийството е изличило спомените ти, не би трябвало да си спомняш нищо за самото него. Цялата работа изглежда нелепа.

— Говоря самата истина — каза Сакура разгорещено. — Върви по дяволите, Клей! Моля те да не ми устройваш разпити.

— Просто се опитвам да си изясня нещата.

— Съвсем ясно ми е какво се опитваш да направиш! Франсин остави пръчиците и сухо каза:

— След като Сакура вече се възстанови, време е да извикаме лекар, за да я прегледа.

Апартаментът се намираше в Коулун. Бе разположен в близост до залива в квартала, който не бе нито беден, нито богат, нито посещаван от туристи. Франсин бе закупила това жилище, както и още няколко други като него, като ги възприемаше като инвестиции. Бе регистрирано не на нейно име, а на името на една от нейните анонимни компании. Не й се вярваше да е лесно да ги открият. При все това тя прояви голяма предпазливост, когато на следващия ден изведе Сакура от жилището. Лекарят бе препоръчал да излезе малко на въздух. Сакура имаше нужда от още дрехи, така че Франсин я отведе в един близък търговски център. Избра най-натовареното следобедно време, когато съчетанието от грамаден черен мъж и две евразийски жени щеше да привлече най-малко внимание.

Сакура не прояви особен интерес към дрехите, така че Франсин й ги избра сама. Тръгнаха обратно към жилището с пакети в ръце. През нощта бе валяло и между облаците се виждаше осветеният от слънцето връх Виктория. Гъстата растителност по склоновете му контрастираше с небостъргачите и жилищните сгради.

На обратния път за апартамента минаха покрай малък парк, в който си играеха деца. Сакура спря и попита:

— Може ли да поседнем за малко? Уморена съм.

— Съвсем близо сме до вкъщи — отвърна Мънро. Ухото й гореше от раната.

Трябва да си почина малко — каза тя сопнато. — Това престъпление ли е?

— Не, не е престъпление — отвърна й търпеливо той. — Просто не искам да бъдеш забелязана.