Григор Гачев - Ортодокс

Успях да изскоча, преди мама да докопа точилката. Когато стигнах обаче до ъгъла на къщата, внезапно нечия ръка ме дръпна зад него, под навесчето за инструменти.

Погледнах кой е и в първия момент едва не изкрещях. След това обаче се сетих:

— Минчо, пак ли си ти? Ако знаеш какъв страшен караконджол си!

— Аз съм. — Караконджолът се ухили доволно, и на луната блеснаха два реда жълти зъбища, по-големи от тези на овчарски вълкодав.

— Я, защо са ти жълти зъбите?

— Ти още малко и защо са ми големи очите ли ще ме попиташ? Давай да…

— А, и очите ти защо са червени? За пръв път виждам на лунна светлина нещо да не е бяло или черно.

— Холоефект. Ще ти обяснявам друг път. Бързо виквай Христина и да изчезваме!

— Ама ако изчезнем, нашите ще се чудят къде сме! Няма ли да стане беля?

— Не е наша работа. Тичай бързо, че от Центъра нещо нямат видимост, и съм се промъквал чак от гората като десантчик.

— Какво е десантчик? Някакъв друг вид караконджол ли?

— Като се приберем, ще ти обяснявам. Бързо!

— Не може ли да останем още няколко дни? Ако знаеш само колко възпитана е почнала да става Христина! Още малко…

— Абе, човек, от дума не разбираш ли? Бързо я взимай, знаеш ли колко рисковано съм дошъл?

— Ама нали не може без разрешение на Отговорника?

— Всичко е наред, действаме официално. Хайде!

— Време е да си лягаме, няма да ни пуснат да излезем навън! — Чудех се какво да измисля, за да го убедя да останем още малко.

— Ще кажете, че излизате повънка.

— Тогава пък съвсем няма да ни пуснат заедно!

— Абе ти от дума не разбираш ли?

— Не можеш ли да дойдеш друг път? Хем ще се видите пак с тате, можете да седнете да пийнете малко.

— Добре, че беше на дежурство баща ти предишния път, иначе лошо ми се пишеше. Хайде!

Внезапно зад мен нещо дрънна на плочите на пътечката. Обърнах се — на ъгъла стоеше тате, и гледаше караконджола като вкаменен. До него се търкаляше мотиката, която бях забравил на лехата със зеленчуците.

— Тате, аз… такова… Минчо пак е минал насам, и се отби да ме види… Да ни види, де. Помниш го, нали? — Обърнах се към Минчо — той беше зяпнал, и зъбите стърчаха от устата му.

Тате преглътна на сухо и премига.

— Тате, какво ти става? Нещо лошо ли ти е?

— А… не — сепна се тате. — Ъъъ, бях се замислил за миг. Здравей, Минчо, радвам се да те видя пак. — Той прекрачи напред и подаде трепереща ръка.

Минчо си затвори устата с щракване като от капака на скрин. Тате подскочи.

— Здравей, Лазаре, и аз се радвам да те видя. Минавах пътем, и реших да се отбия да видя Петърчо за мъничко. Ама ще си тръгвам вече. — Очите му пробляснаха сърдито към мен.

— Как ще си тръгнеш така? — След здрависването на тате пак му олекна, като предишния път. Ако не и повече. — Няма ли да влезеш вътре, де, да те видят жената и децата?

— А, не, не, по-добре не. Нямам закога, бързам…

— Недей така, човече божи! Знаеш ли колко ще се радват да те видят?

— Да, да, не се съмнявам! Ама влезем ли, ще искаш и да ме нагостиш, пък съм си зарязал каруцата край селото…

— Ще те нагостя, естествено! На какво прилича това — втори път вече идваш тук, и една вечеря да не ти сложа!

— А, вечерял съм вече. Имах хляб и сирене…

— Сухоежбина! Заповядай де, хем ще хапнеш готвено, хем ще пийнем по чаша вино. Още пазя в сайванта скрито малко от криводолското, дето толкова го хареса миналия път!

— А, то много хубаво, ама силничко. Предишния път ме хвана малко, та после едвам си намерих каруцата…

— От една чаша няма да те хване, а по повече няма в дамаджаната. Идвам от кръчмата, цели две чаши изпих от него там сега, и абсолютно нищо ми няма! — Тате за миг ме изгледа подозрително, след това хвана Минчо за ръката. — Хайде с мен!

Минчо се опита да си измъкне ръката, ама все едно се мъчеше да помести къщата. Реши да се пробва с приказки:

— Нека да е друг път. Че те вашите май не обичат пиенето, какво ли ще кажат, ако пием вино пред тях? Още повече ако се връщаш от кръчмата. — Караконджолът се нацупи така пресилено, че чак рогата му увиснаха. — Ще рекат, че си довел пияница оттам вкъщи, че с такива приятели се събираш. Бива ли да те скарвам със семейството ти, грях да си взимам на душата?

Тате се омърлуши:

— Добре де, нека да е твоя воля. Ама ела поне да довършим дамаджаната под сайванта. По една чаша има още в нея, екстра вино. Ще е грехота да прокисне. — Той повлече Минчо към сайванта. Докато минавахме пред къщата се изприщих от страх да не излезе някой, но се размина.