Григор Гачев - Ортодокс

Отец Самуил се усмихна:

— Не е хубаво да се лъже, момиченце. Няма нищо лошо в това да си кажеш, че не ти харесва, и си свикнала повече на както си живяла преди. Човешко е, никой няма да ти се разсърди.

— Аз… ъъъ…

— Смяташ, че преди си била по-добре — усмихна се благо отец Самуил и я погали по косата. — Личи ти, няма как да го скриеш. Човек винаги харесва повече мястото, където е свикнал, без значение по-добро ли е всъщност, или е по-лошо. После свиква, и обиква това, където живее. Ще видиш.

— Не ми се вярва — заяде се Христина, въпреки знаците, които й давах зад гърба на отеца.

— Познавам добре един от монасите в манастира, в който си била, учил ме е — продължи да се усмихва той. — Казва се отец Евлоги. Сигурно сте го видели, може и да сте говорили с него. Той също е родом откъдето си и ти. Беше му трудно да свикне с живота тук, трябваше да положи усилия. Но знаеше, че е нужен на хората тук, и това го правеше щастлив. Повярвай ми, и на теб ще ти хареса, дори ако не останеш за дълго.

Двамата с Христина изстинахме. Трескаво се мъчех да си събера мислите.

— Какво се умъдрихте? — погледна ни шеговито отецът. — Сигурно се връщате към вас? И аз съм натам. Хайде да тръгваме заедно.

Тръгнахме след него. Едва беше обърнал гръб, Христина ме сръга и ми прошушна:

— Знае, че и двамата с отец Евлоги сме от Академия! Намерихме кой е Отговорникът!

— Или мисли, че и двамата произхождате от анатемосани.

— И е познавал отец Евлоги добре! И е свещеник на селото, където си роден! Всичко се връзва!

— Ама се сетихме, че е той. Значи не е той.

— Добре тогава, как да разберем кой е, след като сетим ли се за някой, значи не е той? Да чакаме да ни каже: „Здрасти, аз съм Отговорникът“?

— Дай да изчакаме малко, и да видим какво още ще стане! Нали не бързаш? — Не че си вярвах, просто не ми се искаше да се предам в спора.

— Уф, да! Дадено, ще видим няма ли да се изпусне още някой път.

Когато мама видя как Христина е изкаляла новата рокля на Божка, щеше да й стане лошо. Добре че беше отецът, та не вървеше да ни се скара пред него.

— Заповядай, отче Самуиле, бъди добре дошъл! Благодаря ти за добротата…

— Не ме хвали напразно, дъще, нали затова съм свещеник. Как е Христо?

— А, доста по-добре е. Бързо се оправя.

— И сигурно е почнал вече да става, въпреки съветите ми? А, Христо? — Отец Самуил последва мама в стаичката при бате. Христо наведе глава, а мама го изгледа победоносно.

— Добре де, не му се карай. — обърна се отец Самуил към мама. — Остави ни сега сами, че ще го карам да се съблече, да го прегледам.

Дръпнах светкавично Христина, преди мама да се обърне и да ни види. Изтичахме бързо около къщата и се промъкнахме тихо под прозореца на Христовата стаичка.

— Мдаа, много добре се оправя — мърмореше отец Самуил. — А това по превръзката някакво мазило ли е? Усещам да мирише на живовлек, кора от върба, жълт кантарион, има и други работи май… Рада Панчина ти го е донесла, нали?

— Аз… такова… — започна да заеква Христо.

— Освен баба Спасуна само тя в селото разбира толкова от билки и болки. Едва почва третият ден, а като с ръка е обрало синината… Ако не ме лъже паметта, след две седмици Рада навършва осемнайсет, а няколко дни след нея — и ти, нали?

— Амии…

— И ще трябва много скоро да ви венчавам сигурно? Не се срамувай, синко, ако обичта беше лоша или срамна, Господ нямаше да ни я дари… Гледам, че кратунката с мазилото е празна вече, нали е мъничка. И Рада сигурно днес ще мине да ти донесе пак.

— Отче, ние такова… Преди венчилото нищо такова…

— Вярвам ти, моето момче. И се радвам, че ще сте заедно. А сега трябва да тръгвам. И все пак не ставай много, че да ти мине бързо и добре. Младоженецът трябва да е здрав като камък. Нали?

— Разбира се, отче Самуиле! Пред теб като на изповед…

— Не сега, синко, не е време и място за изповед.

— Ама аз, отче, от тебе нямам какво да крия…

— Надали сме сами, синко. Ако Петърчо не е клекнал да подслушва под прозореца, да не ме викат отец Самуил. Че сигурно и новата си сестричка е довел, да я учи на пакости. Не знаят още що е достойнство и чест.

— Те такова, още са малки, отче…

— Знам, момчето ми. Има време за тях… Ти си моята гордост. Баба Кина ви е видяла с баща ти, ама докато докрета до съседите да ги викне, всичко е било свършило. Каза жената, че си можел като на шега да удариш баща ти, и да го свалиш в несвяст, докато изтрезнее.

— Баща ми е, отче. Не мога да му вдигна ръка.

— Каза също и че си можел лесно да му вземеш копралята, да не те пребие. Защо поне това не стори? Някои хора биха го направили, и никой няма да ги погледне накриво. А?