Григор Гачев - Ортодокс

— Като си те знам…

— Да, бе. Пихме до освинване тук с оня приятел на Петърчо, и сега той лежи и хърка ето там — заяви татко с тромава ирония и посочи празното място на пода, където се беше спънал преди малко. — Само дето му е направена магия, та е невидим.

Мама махна с ръка примирително и закрачи към къщи. Татко я последва. Изчаках ги да се скрият зад ъгъла, след това опипах мястото на пода. Наглед беше абсолютно празно, но на пипане там лежеше някой чорлав, който хъркаше и дъхтеше на вино като забравена дамаджана.

След като мама и тате ни събудиха на сутринта, първата ми работа беше да претичам отново до навеса. Опипах целия под, но нямаше никой.

След закуската тате и Данчо отидоха до Сухото дере. Докато ме нямало, тате пристроил там заслон, и сега окопавали да посадят ябълки напролет. Исках да ида с тях да го видя, но мама ме спря:

— Петре, не се измъквай! Само ще покажа на Христина как да си закърпи подгъва на роклята, и ще я разведеш да й покажеш селото! После ще изринеш тора на добитъка, а тя ще ми помага да сготвим, хем да се понаучи.

Докато чаках пред къщата, Божка се беше лепнала за мен и не спираше да дърдори:

— Я, ама ти наистина си пораснал! Преди беше един пръст по-нисък от мен, сега си пръст и нещо по-висок! Ако и наедрееш, току-виж замязаш на батковците.

— О, сигурно.

— А, знаеш ли, че ковачът на Богданово взе за чирак бате Йоско? На панаира бате Йоско се обзаложил с него, че ще огъне с ръце негова подкова, и спечелил баса. Оттогава ковачът ни изтърка прага, всяка седмица идва да се моли на тате, докато тате накрая кандиса. То май и на Йоско му харесва, де.

— Да, да.

— Ама ти сигурно не знаеш и че кака Мина се омъжи? И знаеш ли на кого пристана? На Ангел Брадваря! И сега като ходят един до друг, той се надига на пръсти, а тя си подгъва коленете, че иначе е колкото него висока…

— Да, да.

Докато я слушах, оглеждах какво ново има. Тате беше измазал и лятната кухня и беше допокрил с керемиди плевника. И трите крави бяха стелни, чакахме ги всеки момент да се отелят. Кучето подскачаше и джафкаше от радост, че ме вижда отново… Само че Христина все не идваше. Накрая ми омръзна да чакам и надникнах през вратата на гостната.

— И този път не е добре — търпеливо обясняваше мама. — Сега виси наляво, като по-предишния път, и е още по-къс и от предишния! Пробвай пак! То става с навик.

— Не може ли да пробвам утре, мамо? Днес май не ми е ден за шиене! — опита да се откачи Христина.

Мама въздъхна дълбоко.

— Всеки ден е ден като всички, не се опитвай да се измъкнеш. Ако искаш, разходете се малко с Петърчо да видиш селото, и после пак ще опитаме.

След първите двайсет крачки по улицата Христина вече беше окаляна до коленете.

— Вие това улица ли го наричате? Поне да го бяхте павирали…

— Това какво ще рече?

— Да го настелете с камъни.

— И като вашите пътища да го направим, както ходиш без да гледаш, пак ще си същата. Тази локва например е добре да я заобиколиш, че е дълбока. И онази тор там гледай да я прескочиш, иначе освен че си кална, и ще миришеш.

Известно време след това Христина описваше какво точно е мнението й за улиците ни, без да спира и без да се повтаря.

— И това ли ви е селото? — попита тя, като се поуспокои. — Две улици накръст и стотина къщи?

— Не са две улици, а шест! А къщите са близо двеста и петдесет. Над хиляда души сме. От селата наоколо само Богданово е по-голямо от нашето.

— Олеле, колко много сте! — изкиска се Христина подигравателно. — Столицата ни е над един милион души. За останалите разлики не ми се говори.

— И какво като са толкова? — Вече знаех от ученето с Христина, че един милион е страшно много, но не се предавах.

— И освен това са по-образовани! — Тя застана срещу мен с ръце на хълбоците.

— Нашите пък са по-набожни!

— Ами, набожни! — заяде се тя. — Ама ползвате генноинженерни растения, нали? Гледах в описанието на света ви и за фруктозното грозде, и за свръхлютите чушки, и за високобелтъчната царевица…

— Щом ги ползваме, значи Господ е разрешил. И точно на нас се полагат, именно защото сме набожни!

— Да, бе. Такива неща от дълбока вяра се получават, нали? Бая набожни ще да сте!

— Набожни сме, спор няма — обади се внезапно познат глас зад гърба ми. Увлечени в спора, не бяхме забелязали как се е приближил по улицата отец Самуил.

— Ти си новата сестричка на Петърчо, нали? И той сигурно ти показва селото. Харесва ли ти?

— А, да, да! Страхотно е! — ентусиазирано възкликна Христина, усетила промяната в ситуацията. И лекичко се изчерви.