Григор Гачев - Ортодокс

— Не се бой, ще им свикнеш. Толкова ли те хапят?

— Ще свикна, друг път! — Пляс! — по ръката. — Само като ме полази, и… — Пляс! — този път по лицето. — Мамка им и гадини! Само да…

— Петре, какво става тук? — отвори внезапно мама вратата на стаята. — Как не те е срам да биеш момичето?

— Ама аз не… Ох, ухото ми! Наистина! Ооох!

— И лъжеш! Все едно не чух. Чак ръката ти се е отпечатала на лицето й! Това ли ти е гостоприемството? Само да я пипнеш пак, ухото ти откъсвам! Ясно ли е?

Христина се беше ухилила като месечина зад гърба на мама. Само да ми паднеш! Сестра, а?!…

— Ясно. — Каквото и друго да кажех, мама все нямаше да ми повярва.

— И друг път да не си посмял да лъжеш!

— Ясно. Значи като дойде стрина Гинка да ти иска пак назаем брашно… — Успях да се шмугна покрай мама, преди да ме сграбчи отново за ухото, и се измъкнах в гостната.

— Какво става, Петърчо? — показа се от малката си стаичка Христо, приведен на две под ниския праг. — Можем ли вече да видим Христина?

— Аха, готова е! Мамо, всички искат да видят Христина с рокля! Нямат търпение! Елате тук бързо!

След миг двете се показаха на вратата. Христина се запъваше и се мъчеше да влезе обратно, но мама не й обръщаше никакво внимание. Избута я в средата на гостната сред всички:

— Христино, стой мирно, да те видим всички! Я, ама знаеш ли колко приличаш така на Божка?

Наистина си приличаха. Божка беше един пръст по-ниска и малко по-набита, но разликата се забелязваше трудно; приличаха си дори и в лице.

— Завърти се насам, да те видим! — продължаваше мама. — Обърни се сега натам, да погледна добре ли ти е роклята на кръста. Екстра е… Христо, ти какво ще кажеш? Момиче, обърни се към Христо да те види, де! Завърти се, да може да те огледа!

— Да не съм…

— Не знам какво не си, ама си хубаво момиче. Страшно ти отива роклята. Само подгъвът й да се поприхване с един-два бода. Обърни се насам, да погледна как пада тук. Сега се завърти настрани. Не се срамувай, де! Такива ли диваци са били при вас, да карат жена да ходи с панталони! Сигурно пък мъжете им рокли носят…

— Не нос…

— Обърни се малко насам, към светилника. Чудесно. Престилката е за оправяне малко долу, деколтето горе също. Завърти се сега насам, да видя как е гърбът. И защо са те остригали така? Диващини. Такава хубава коса ще си пуснеш тук — до петите!

— Не ис…

— Ще ти направим плитка един път, като на Христовата Рада Панчина. — Мама леко се понамръщи, докато споменаваше Рада, но забеляза, че Христо я гледа, и продължи бодро: — И везана кърпа ще ти купим, да не ходиш гологлава. Чудесно момиче ще станеш. Искаш ли да помогнеш да приберем след вечерята? А утре ще помагаш да сготвим. Сигурно и да готвиш не са те учили? Знам си аз. Не се безпокой, ще се научиш.

Христина изглеждаше като буреносен облак, който е готов да удари с мълния, ама не се сеща как да почне най-напред от всичко.

— Ти, Петре, не се измъквай! Иди да сипеш помията на прасето, и бягай след това да намериш татко ти. И ако пак се е запил в кръчмата, тоя път ще се оплача на отец Самуил, ако ще после да ми излезе име на лоша съпруга! Грях ще си взема на душата, ама то това на нищо не прилича! Върви! Ти, Божке, мини през кокошарника да погледеш за яйца. Христо, отивай пак да лягаш! Отец Самуил каза една седмица да не ставаш. Данчо, внеси още дърва. Христинче, ела да ти покажа как да си прихванеш подгъва…

Събрах помията от съдовете в голямото гърне и излязох навън. Беше се стъмнило, но пълната луна осветяваше всичко чудесно. Заобиколих къщата, влязох в потъналата в сянката й кочина и излях помията в копанята на заспалото прасе. Обърнах се и се блъснах в нещо черно. Когато вдигнах очи, косите ми се изправиха. Опитах се да извикам, но гърлото ми се беше схванало.

Пред мен стоеше грамаден черен караконджол. Рогата му се очертаваха на фона на луната.

— Шшт! — изсъска той. — Аз съм!

Не можех да гъкна от ужас. Бяха ми излезли от главата и трансмитери, и всичко.

— Абе аз съм, бе! Какво си ме зяпнал така!

— …

— Аз съм бе, момче! Не ме ли позна?

Бях като вкаменен — не можех нито да гъкна, нито да мръдна. Да не говорим пък колко убеден бях, че не го познавам.

Караконджолът наклони глава, заслушан в нещо, което не можех да чуя.

— Уф, да го вземат дяволите! С баща ти имахме уговорка да покаже лицето ми, но май нещо е заяло. Минчо съм, от шахклуба, ако си ме забравил. Ама и ти си смелчага! Звук не издаде даже. Виквай бързо Христина, и да изчезваме… Какво мълчиш?