Григор Гачев - Царството на сънищата

Какво ли щеше да каже Ася за такова нещо?

Че е чудесно, естествено. Какво друго? Че не е хубаво, и че е по-добре детето да е депресирано и отчаяно като преди ли?

А сигурно и че ако ще издържам Ели, не е зле да посвърша нещо.

И днес работата ми спореше не по-зле от вчера. Забележително отпочинал си за човек, който цяла нощ е работил , подметна вътре в мен дяволито гласче. Така, така, обади се друго, най-добрата почивка от умствената работа е физическата, и обратно.

И все пак… Добре. Предавам се. Наистина и двамата с Ели сънуваме едно и също. Значи ли това, че сънят ни съществува обективно?

Не, разбира се. Колко души си представят едно нещо, и колко съвпадат представите им, няма значение. Важното е какво е реалното.

А има ли как двама да сънуват едно и също, без то да е реално? По някакъв начин?

И какво значи реално? Ние виждаме не реалния свят, а каквото ни поднасят сетивата ни. Водата изглежда хомогенна, но всъщност е от отделни молекули. Образът в стереокиното е уж обемен, но е проектиран на плосък екран. Вазата до компютъра е черна, но дали не е ултравиолетова, или инфрачервена? И музиката откъм долния етаж за животните, а и за някои мои съседи, е обикновен шум. Тяхната любима — пък за мен…

И ако сънищата ни са реални, дори само колкото да ги сънуват двама едновременно, тогава какво не е реално — представи, спомени, идеи?…

Накрая се ядосах, и за да зарежа празното философстване, се хванах на работа. След половин час обаче телефонът звънна.

— Ало?

— Здрасти, Оги съм. Моите съболезнования… Бях в чужбина една година, и научих чак днес, като се върнах.

Оги беше мой съученик и съкалпазанин. След гимназията пътищата ни се разделиха — аз журналистика, той медицина. Но не се забравихме.

— Благодаря.

— Ако мога да ти помогна с нещо, казвай. Разбрах, че и вие с Ели сте пострадали…

— Няма с какво, Оги, уви. Жив и здрав ми бъди. — Поколебах се за момент. — Освен ако не си готов по приятелски да чуеш една напълно откачена история, и да си кажеш мнението.

— Спешно ли е? — Гласът на Оги стана предпазлив. — Ако да, идвам веднага.

— Няма проблем, може да изчака. Кога си свободен?

— Довечера.

Ели се върна от училище с нос, вирнат до небето. Беше изкарала нов отличен по пеене, и отново се зае да си приготвя уроците сама. Ако имаше как да я види Ася…

Вечерта дори не я препитвах. Сложих я да си легне малко по-рано, и я предупредих:

— Ще ми идва на гости един приятел. Може да поостанем до късно.

— И ще трябва да те чакам там да се събудиш сума ти време — заяви унило Ели.

— Няма как, фъстъче. Трябва да поговорим с него.

— Добре, де. Ама после заспивай колкото се може по-бързо.

— Наистина странна история — констатира Оги. — Не съм чувал друг път такава.

— Много ли съм откачил? Какво ще каже медицинската наука? — усмихнах се кисело.

— Не е възможно. За да полудееш или да хванеш рак на мозъка трябва условие, което при теб не е налице.

И двамата прихнахме.

— Питам сериозно, Оги. Искам да знам какво става с мен… с нас. — Едвам подтиснах надигналата се прозявка.

— Не знам, Вико. За счупен крак мога да ти кажа всичко на света. Но за такова нещо е по-добре да питаш Професора.

Кимнах, като отново едва се сдържах да не се прозина широко. Професора беше баща му — дългогодишен преподавател в Медицинска академия, светило на психиатричната наука. Отдавна вече беше академик, но прякорът беше останал.

— Имаш късмет по въпроса, в момента също е в България — продължи Оги. — Напоследък му се случва доста рядко. Веднага ще ти уредя да се видите. — Той посегна към телефона. — И ако се опиташ да ми благодариш отгоре на цялото ни приятелство, ще ти издърпам ушите.

След минута вече имах уговорено за утре следобеда време, и Оги трополеше надолу по стълбите, докато му махах от вратата.

Докато нахлузвах набързо пижамата, очите ми направо залепваха за сън. Сигурно подсъзнателно исках да се окажа там колкото се може по-бързо…

— Татко, не ти ли омръзна? — Ели се беше надвесила над мен и ме гледаше сърдито. — Да те ущипя ли трябва, за да се събудиш?

— А… Защо?

— Чакам те вече сума ти време! Издоих кравата, преметох пода, сварих млякото — ти спиш! Накрая почнах да те побутвам, после даже да те ръчкам, а ти не щеш да се будиш!

— Трябваше да си довърша разговора с Оги, момичето ми.

(възможно ли беше да ми се спеше така преди малко там, защото тя се е опитвала да ме събуди тук?)