Помислих малко, след това порових в библиотеката и измъкнах иззад другите книги половинвековен дебел том по хигиенна експертиза на млечните продукти, наследство от дядо ми — ветеринар в ХЕИ. Сигурно познанията ми по доене, правене на сирене и т.н. идваха от него.
Нямах обаче никакъв спомен да съм го чел някога. Прехвърлих внимателно страниците — нищо не ми изглеждаше познато. Нямаше дори бегло описание как се дои крава, освен с доилен апарат. И останах изумен, когато прочетох, че сиренето зрее с месеци — насън ставаше за една нощ. Ако го бях чел, щях да го знам — и сигурно щях да го сънувам правилно.
Всъщност, кой знае? Насън всичко… Сигурно разбирам и от покриви реално колкото от подсирване. Или?…
Добре де. Да не закъснея за доцент Луканов.
* * *
Институтът се оказа сбутан на един етаж в стара, сталински тип сграда. На вратата с номер 211, под надписа „Лаборатория по цереброспинална неврофизиология“, намерих табелка „Доцент д-р Луканов“. Почуках — отвътре се чу гръмогласно: „Да!“. Поколебах се за миг, след това стиснах зъби, влязох и се представих.
Лабораторията беше голяма стая, с бюро в единия ъгъл и зидана маса, покрита с емайлови плочки, в другия. С изключение на масата с плочките, всичко беше затрупано от купища хартии — списания, ксерокопия, разпечатки… Пред бюрото седеше набит възрастен мъж с едра, побеляла глава и тежък, предизвикателен поглед.
— Разполагайте се — покани ме той полулюбезно. — На оня стол там, статиите на него са боклук. Вие сте се интересували от перспективите на лечението на гръбначномозъчни травми, нали?
— Лекарите не ми казаха нищо за мозъчна — обясних аз. — Само за гръбначна.
— С парализа или без?
— Със.
— Причината за парализата е, че е прекъснат гръбначният мозък, който се намира вътре в гръбнака.
— О… извинявайте за некомпетентността. — Идеше ми да потъна в земята от срам.
— Не сте медик, нали? Нищо срамно тогава. Срамотата е за тези, дето това им е професията.
Седнах на стола, или по-точно върху една педя високата купчина листове на него.
— Кажете, има ли някаква надежда за лечение? Лекарите са категорични, че няма.
Доцентът ме изгледа иронично и изръмжа:
— Всичко им е ясно, нали? Браво. Значи са се изравнили с Господа. Защо не ги помолихте да възкресят мъртвец? Или поне да превърнат вода във вино? — Май не изпитваше особено уважение към лекарите. Или си беше такъв по принцип.
Реших, че ще е най-разумно да си премълча.
— И какво сега? Оздравяване няма, така ли? — продължи той, докато ровеше усилено в някаква папка. Измъкна от нея блестящ диск и го пъхна в компютъра. — Вижте тук.
На екрана по дъното на панер пълзяха две мишки. Задните крака определено не ги слушаха добре — не можеха да държат тялото на мишката, тресяха се и помагаха доста малко за придвижването.
— Да, наистина не са добре — съгласих се аз. — Тези мишки са с нещо като прекъсване на гръбначния мозък? Само че непълно?
— Съвсем пълно. Почти половин сантиметър от него е бил махнат по хирургичен път, за да е абсолютно сигурно — при техните размери това е все едно пет сантиметра при човека. Повече, отколкото при най-големите травми, след които се оживява.
Усетих как ръката ми стисва здраво подлакътника на стола.
— Искате да кажете, че се оправят?
— Погледнете тук. — Той тракна по клавиатурата, и кадърът се смени. Същият панер, същите (поне на вид) мишки. Още не можеха да стъпят стабилно на задните си крака, но треперенето им беше намаляло, и си помагаха с тях доста по-добре.
— Месец по-късно. С времето организмът се научава да се справя все по-добре. А и лечението се усъвършенства.
— Лечение?
— Скелет микротръбички, напоен обилно с невроглиален растежен фактор. Присажда се на мястото на увредения участък. Тръбичките симулират миелиновите канали…
Той продължи увлечено с обяснението, но не разбирах абсолютно нищо. Всъщност, дори не го слушах.
— Тоест, Ели може да се излекува?!
— Засега лечението все още не е одобрено — изгледа ме строго доцентът. Май не обичаше да го прекъсват. — Няма създадени методики, дефинирани операции и модуси, та камо ли разрешения за тях. Но се работи много усилено, и до десетина години вероятно ще има всичко. Сигурно и резултатите ще са подобрени.
Сърцето ми щеше да изхвръкне.
— Колко подобрени?
— Трудно е да се каже. Ако нещата останат като сега, човек ще може за две-три години след операцията да се научи да ходи с патерици. За десетина — може би и с бастун. Но предполагам, че ще се подобрят. Ако това е, което ви интересува — имате отговора.
Читать дальше