Григор Гачев - Царството на сънищата

— Чудесно дете имате — каза след втората глътка. — Надявам се да се оправи колкото може по-скоро.

— Не ми се вярва — отвърнах искрено. — Счупен гръбнак. От това не се оздравява.

Чичо Благо вдигна вежди.

— От всичко може да се оздравее — каза той тихо, но настойчиво. — Просто трябва да си вярвате, и да се борите. Каквото и да става.

Няколко минути мълчахме.

— Лекарите казаха, че няма надежда — прошепнах накрая аз.

— Надежда има винаги. — Чичо Благо взе внимателно кутията си и тръгна към изхода. — Просто трябва да попитате някой, който да знае повече от другите.

— Да е буквално магьосник — подметнах с лека горчилка аз.

— Точно така. — Вечно сериозното му лице внезапно грейна в слънчева усмивка, той ми смигна и внимателно притвори вратата след себе си.

Изтичах на пръсти до стаята на Ели. Тя продължаваше да спи. Отдъхнах си. След това се сепнах. Вътре в мен се обади познатото вече гласче:

Викторе, ама ти наистина ли вярваш на цялата тая работа? Че Ели будува в съня си, за да спи тук? Че някъде има такова място, и хората го сънуват и са там? И че там има магьосник, който ще те срещне отново с Ася? Май Професора сбърка, че си здрав.

Глупости! Професора ли разбира повече, или ти? И кой си ти, всъщност? Пак аз. Кого тогава обвиняваш?

Да, но здравомислещ аз. Нормален. А ти си изкукал аз. Митоман. Откачил.

Така ли?

И като почнеш да живееш само с фантазиите си, вече няма да можеш да храниш…

МЛЪК!

Дразниш се, а? Значи съм прав.

В следващия миг обаче вече бях успял да се овладея.

Не си. Така Ели е много по-щастлива отпреди, а моята работа спори повече. И реалният свят се услажда повече и на двама ни. Грижа се за нея по-добре от иначе, и материално, и другояче. И точно това ме прави щастлив. Нещо да кажеш?

Гласчето млъкна. Ухилих се доволно — бях сложил една критична, но заядлива и неправа част от себе си на мястото й. С факти и логика.

Тръгнах към хола, като обмислях всичко, станало наоколо. В момента, в който влязох, и видях недопитата чашка уиски, обаче сякаш ме удари гръм.

Разбрах на кого ми приличаше Горун.

Седнах на първия попаднал ми фотьойл и помислих известно време. След това набрах телефона на Оги.

— Какво стана? — попита той бодро. — Бащата обясни ли ти, че си луд за връзване? Както те познавам, не вярвам да се успокоиш иначе.

— Да. Веднага викна санитари с усмирителна риза, и аз избягах през водопроводния кран — усмихнах се. — Оги, приемаш ли шантави въпроси? Недоформулирани?

— Давай, да видим.

— Казах ти предишния път, че Ели е пострадала.

— Счупен гръбнак. И?

— Търся някакъв лекар. Гръбначен, или както се води. Идеята е да е пълен експерт, да знае съвсем всичко на света за това. Не просто майстор, или нещо такова, ами направо магьосник. Може ли случайно да се измисли такъв? Искам да стигна ама абсолютно докрай, преди да се примиря, че е парализирана доживотно.

— Чак пък магьосник… Добре де, ще видя може ли да се направи нещо. Дай ми час-два, ще помисля и ще ти звънна. Окей?

Седнах на компютъра и се насилих да работя. Отначало не ми спореше, но упорствах и се стараех да не мисля колко малки са шансовете. Накрая се увлякох — и подскочих, когато телефонът дрънна приглушено изпод възглавницата.

— Питах Професора, и той се сети нещо — заяви жизнерадостният глас на Оги. — БАН, Институтът по неврофизиология, доцент Луканов. Ако в България има човек, който да знае абсолютно всичко за увреждания на гръбначния мозък и новости в лечението им, това е той.

— Златен си, Оги! А как мога да го открия?

— Ще те чака днес в четири следобяд, сградата на института, стая 211. Като те знам какъв си срамежливец, си позволих да звънна от името на Професора и да ти уредя среща.

— Ама не мога днес…

— Нали искаш да знаеш за здравето на детето? Човекът не приема лесно посетители.

— Да, ама тя спи… — В следващия миг осъзнах каква глупост съм казал. — Малко е болна, и не искам да я будя…

— Да дойда да й хвърля едно око?

— А, не, не, няма нужда, благодаря. Просто исках да си поспи на спокойствие…

— Без теб ще спи на още повече спокойствие. Чао сега, че бързам!

Имах цял час в излишък. Постоях минутка-две при Ели, не посмях повече, за да не я събудя, без да искам. Опитах се да продължа да работя, но не можех да се концентрирам — мислите ми препускаха на всички посоки.

Как така в това селце, с толкова хора и протекли покриви, не е имало толкова дълго време даже един, който да ги поправя? То не е сложно… особено като го знаеш. И случайно ли се оказа, че разбирам точно от това, без дори да съм го виждал? То заради мен? Или аз заради него? Или всъщност го знам отнякъде, без да съм обръщал внимание?