Джоан Джонсън - Кид

— Не се бори с мен, Преследван Елен — каза Уолф на езика апахе. — Дойдох, за да те отведа от това място. Ти ще бъдеш моя жена. Ние винаги ще сме заедно.

Думите на индианеца попаднаха в чужди уши, Клер драскаше, извиваше се и риташе, борейки се за живота си.

— Така да бъде — каза Уолф с твърд глас.

Той се беше надявал, че Преследваният Елен няма да се бори с него, но дойде подготвен в случай, че го направеше. Употреби един кожен ремък, за да завърже борещата се жертва, отваряйки насила устата й и връзвайки парцала, който напъха в нея, зад главата. Уви я в одеялата, за да укроти дивите й движения, след това се наведе надолу и прошепна:

— Ти не ми даваш избор. Аз няма да те оставя на белия човек. Ти си моя.

Уолф преметна все още съпротивляващото се тяло на рамо, тихо слезе долу в коридора и навън през задната врата. Лунната светлина освети самодоволната му усмивка, когато излезе от къщата с наградата си. Преследваният Елен най-накрая беше негова — и завинаги.

Тихо и предпазливо понесе товара си нагоре по хълма до мястото, където бе оставил понито си. Уолф хвърли извиващия се вързоп върху понито и го яхна отзад. Пришпори го в тръс. Намираше се на мили от ранчото, преди да забави скоростта.

Той потупа това, което мислеше, че е задника на Преследвания Елен и каза:

— Ако лежиш спокойно, сега ще те освободя.

Клер се извиваше от унижение, гняв и страх при фамилиарното докосване на индианеца. Тя издаваше яростни звуци през парцала в отговор на неговата гърлена реч.

— Така да бъде — каза Уолф, намръщен от продължаващата съпротива на Преследвания Елен. — Можеш да останеш, както си, докато стигнем края на пътуването си.

След още половин час, когато Преследваният Елен лежеше толкова неподвижно, че можеше да е мъртва, Уолф размисли. Той знаеше, че само гордостта на Преследвания Елен я кара да се бори с него и той не искаше тя да са разболее, докато стигнеха в селото. Той я преобърна и я взе на ръце. Болезненият стон на облекчение, който чу от вързопа одеяла, го накара да се усмихне. Преследваният Елен беше често много упорита. Но независимо от това, от нея щеше да стане добра жена.

Клер се бореше с желанието си да повърне от толкова дълго време, че пое няколко пъти дълбоко въздух, когато я преобърнаха нагоре. Тя беше твърде зле, за да се съпротивлява на индианеца, когато той я обърна и я взе в ръцете си. Главата й падна на рамото му и тя я остави там, като затвори очи, опитвайки да преодолее ужасното гадене, причинено от язденето с главата надолу.

Индианецът продължаваше да й говори, сякаш можеше да го разбере. Гърлените звуци клокочеха дълбоко в гърдите му и тя ги намери почти успокояващи. Повече не се бореше с него, уплашена да не привлече вниманието му съм себе си. Можеше да понесе близостта му, ако това означаваше да избегне продължаване на пътуването с главата надолу.

Докато Клер лежеше в ръцете му, тя можа да долови мъжката му миризма, една не неприятна, но определено чужда мускусна миризма. Усещаше неговата сила. Само едно тънко одеяло я отделяше от тялото му, твърдо като скала.

Клер не се съмняваше за съдбата си. Но отказваше да мисли за това. Когато му дойдеше времето, щеше да намери начин да приключи бързо с нещата.

Уолф не беше далеч от къщи, когато слънцето започна да изгрява. Той не искаше да влезе в селото с булката си по такъв начин. И така щеше да има достатъчно коментари, когато станеше ясно, че той възнамерява да се ожени за бяла жена.

Спря понито си пред боровете, които водеха нагоре в гористите планини, където се намираше лагера на племето. Държейки здраво вързопа, Уолф слезе от понито.

— Можеш ли да стоиш права, Преследван Елен?

Очевидно, не. Коленете й се подгъваха. Той я вдигна отново, отнесе я до един паднал дънер и я постави върху него. Слънцето изгря над планините, докато той бавно и внимателно отви наградата си.

Челюстта на Уолф увисна от изненада. Жената, която го гледаше със застинали черти и горящи златни очи, не беше Преследваният Елен!

— Коя си ти? — попита той с оголени зъби.

Очите на Клер се разшириха, когато индианецът й заговори на съвсем разбираем английски. Но разбира се, тя не можеше да му отговори, защото все още парцалът се намираше в устата й.

Дой разбра грешката си и грубо дръпна парцала. Сграбчи една шепа от златната й коса и изви главата й назад, докато тя помисли, че шията й ще се счупи.

— Коя си ти? — попита отново той. — Къде е Преследваният Елен?

Устните на Клер бяха сухи и устата я болеше от парцала. Тя болезнено облиза устните си и успя да прошепне: