Сюзън Джонсън - Сребърен пламък

— Да има против какво? — разсеяно отвърна дукът, съсредоточил вниманието си върху високия тъмнокос метис, който влезе от игралната зала.

— Това, че танцувам с вас.

Той се наведе към нея. Не е възможно да е толкова наивна с открития си нрав, който, го привличаше у нея.

— Двамата с Изабел разбираме чудесно правилата на вежливостта. Сигурен съм, че тя няма нищо против. — Отговорът му беше съвсем неутрален, макар че въпросът на Емпрес беше напълно искрен. Изабел и той владееха до съвършенство правилата на куртоазията — той плащаше сметките й, тя гледаше децата, а пожелаеше ли да бъде с него, му изпращаше бележки по слугата и съвсем цивилизовано си определяха среща. Над светлите къдрици на Емпрес дукът забеляза как онова зверче Брадок-Блек ги изпива с очи. Вече не… някаква жена го потупа с ветрилото си по рамото и отвлече вниманието му. Клотилд Шиме. Тя несъмнено имаше с какво да привлече погледа. Може би американецът ще хлътне.

С напредването на прекрасната вечер Емпрес все повече се убеждаваше, че е направила верния избор. Беше се забавлявала прекрасно на този бал. Етиен бе не само чудесен танцьор, но и толкова остроумен събеседник, че тя нито веднъж не се сети за Трей. „Колко лесно ще бъде всичко“, самодоволно заключи тя и се укори задето не е забелязала по-рано достойнствата на Етиен.

Самодоволството й обаче беше сериозно разклатено, когато малко по-късно видя Трей, навел мургавото си усмихнато лице над една прелестна жена с руса като глухарче коса и дръзко разголени рамене, които той леко придържаше. Прилоша й от интимната му усмивка и подканящото положение на ръцете му, обърка стъпките, тромаво наруши ритъма и настъпи Етиен. Емпрес се усмихна извинително и отмести поглед от ужасната гледка. Та той танцуваше с Клотилд Шиме, най-ухажваната млада наследница в Европа. При това парите съвсем не бяха единствената причина, макар злите езици да говореха, че семейството й е финансирало Френско-пруската война. За нея винаги се говореше като за дъщерята на „оная балтийска принцеса“. Това обясняваше не само светлорусата й, почти бяла коса, но и бурния й нрав.

Цялата потрепери като си представи Трей и Клотилд заедно в леглото и веднага след танца поиска шампанско.

— Две чаши, моля — каза тя с пресилена усмивка и когато Етиен ги донесе, тя ги изгълта на един дъх.

— Надявам се, че не събирате смелост за времето, което ни предстои да прекараме заедно — закачливо каза той с обезоръжаваща усмивка.

Емпрес се изчерви от предположението му и излъга, защото не можеше да разкрие пред него, че безумно ревнува от Клотилд Шиме човека, който не изпитва никакви чувства към нея освен най-обикновена плътска страст.

— Разбира се, че не. Просто ожаднях от танците.

— Искате ли още? — галантно попита той, решил да я предразположи и да се справи с крехкия си, но бурен нрав още преди края на вечерта.

— Да, ако обичате.

И тази чаша беше тутакси погълната.

Късно вечерта, когато Емпрес и дукът се канеха вече да си тръгват, Трей се приближи до тях. Той бе следил Емпрес през цялата вечер, а тя узна за присъствието му, когато зърна главата му сведена над флиртуващата Клотилд. И макар да се опитваше да не мисли за нея, той разбра, че няма да може да замине, без да се сбогува. Мислеше, че това едва ли ще има някакво значение, но се оказа, че не е така. Не можеше да приеме мисълта, че никога вече няма да я види.

— Добър вечер — каза Трей и на двамата, но гледаше само Емпрес.

Под ухото му се виждаше овалният белег от зъбите й, почервенял и малко по-тъмен от мургавата му кожа. Дукът го забеляза и нехайно се запита къде ли още го е ухапала дамата. Емпрес силно се изчерви при вида на страстния белег.

— Не знаех, че сте приятел на льо Нотр — каза дукът.

— Не съм — Трей не откъсваше поглед от Емпрес.

— Чух, че днес сте ходили в Клуба на жокеите — отбеляза Етиен. — Льо Нотр е почетният му председател. Сигурно там сте го срещнали.

— Не — отвърна Трей.

Емпрес стискаше ветрилото си от щраусови пера, за да прикрие треперещите си ръце.

Дукът замислено наблюдаваше скованите им пози и копнежа в погледите им. Не трябваше да го показват така явно. Необуздани млади хора. Нищо, човек се научава.

— Заминавам утре сутринта — каза Трей и едно мускулче на челюстта му трепна. — Исках просто да се сбогуваме. Кажете на децата, че ще им пиша. — Говореше равно и тихо.

Емпрес усети как сърцето й спира при последните му думи. Не й оставаше нищо друго освен да отговори спокойно и учтиво като него: