Сюзън Джонсън: Бялата графиня

— Какво ще кажете да прескочим за ден-два до Мадам Зоя в Нижний? Иля Иванич ми спомена, че Зоя е довела нови шест девойки от Грузия, Задкавказието. — Граф Пьотр Радишевски изгледа въпросително пийналите си подчинени.

Шумен пиянски рев потвърди недвусмислено единодушната подкрепа на височайшото предложение.

— Първо да се навечеряме, а после — на конете и право към Нижний! — разпалено махна с ръка съпругът на Кити.

— Да пием за това! — кресна мършавият подпоручик, който дразнеше всички с превзетия си петербургски акцент. — Жени, водка, бифтеци и малко късмет… какво друго му трябва на войника? — Чашите отново бяха пресушени на екс сред възторжените викове в чест на прелестните наслади, които им обещаваше нощният пансион на Мадам Зоя.

След обилната вечеря слугите поднесоха пури и портвайн. Пьотр се обърна към съпругата си, която междувременно се бе върнала от кухнята:

— На сутринта ще трябва отново да продължим с патрулирането. Приготви ми три комплекта чисто бельо. Тръгваме след един час

— О, Пьотр, няма ли да останеш поне за няколко дни при мен? — възкликна младата графиня и лицето й помръкна.

Графът безпомощно повдигна рамене. Погледът му се плъзна по крехката й фигура, но без да се задържа за дълго.

— Съжалявам, котенце, но ни очакват сутринта в щаба на барон Врангел — излъга я с лекота Пьотр. От години бе свикнал да измисля какви ли не поводи, за да прикрива посещенията си при Мадам Зоя. — Ако всичко върви добре, ще се върна след две или най-много три недели. Нали ще се грижиш за имението, докато аз се скитам из степите? Дългът пред Царя и Отечеството ме зове! — Той се наведе, погали я по лицето и я целуна, но набързо, по задължение.

Кити тъжно въздъхна и сведе гъстите си мигли.

— Разбира се, Пьотр. Знаеш, че винаги стриктно изпълнявам задълженията си — послушно промълви графинята, но сърцето й мигом се вледени. „Какво друго бих могла да очаквам? — горчиво се запита тя. — Защо бях толкова глупава да се надявам, че поне този път ще е по-различно?“

Много добре знаеше защо се бе оженил Пьотр за нея. Поне това можеше да го разбере. Всъщност разбираше всичко. Затова се бе примирявала с всички недостатъци в характера на съпруга си. Брак по сметка, уговорен от техните родители още когато Кити и Пьотр бяха деца. Причината бе съвсем проста — именията им бяха съседни, така че от този брак печелеха и двете дворянски фамилии. Но Кити копнееше само за едно — да бъде обичана от младия, строен наследник на имението Радишевски. Уви, мечтата й не се сбъдна. Сега, след трите години брачен живот с Пьотр, след поредицата от горчиви разочарования, младата графиня вече бе започнала да се примирява с неумолимата истина — завинаги й бе съдено да се прости с девическите си мечти.

Защото Пьотр, висок и красив, със страстни цигански очи, въпреки че се държеше мило и любезно с жена си, всъщност я третираше по-скоро като сестра на някой от многобройните си приятели или най-много като далечна братовчедка. Или нещо подобно. Техният съвместен живот беше по-скоро имитация, а не истински брак. Кити загуби родителите си съвсем млада — беше само на седемнадесет — и до навършване на пълнолетие беше поверена на леля си — неомъжената сестра на баща й. Леля й, жена с подчертано властен характер, вечно недоволна от всичко и всички, веднага й нареди да си събере вещите, за да й отведе далеч на юг, в имението на техния род, „… където я зовяла честта на фамилията“. Раздялата с Петербург — центъра на светския живот в необятната империя — бе второто жестоко разочарование, което животът поднесе на невинната девойка. Оказа се обаче, че скуката в глухото провинциално имение започна да дотяга не толкова на племенницата, колкото на лелята, която по цели часове въздишаше за баловете в далечния Петербург. Кити се приспособи много по-лесно от леля си към тази внезапна промяна — не само заради младостта си, но и защото беше подготвена от баща си да се грижи за имението, тъй като беше единственото му дете. Така че след смъртта на родителите й, за Кити бе съвсем естествено да поеме управлението на имението от иконома Алексей Кучин, въпреки че беше съвсем млада. Също така естествено дойде ред и на годежа й с Пьотр, с когото се познаваха от деца.

Венчаха се два месеца след нейния осемнадесети рожден ден, по време на поредния едноседмичен отпуск на Пьотр от германския фронт. Веднага след венчавката лелята на Кити заяви, че нейният дълг към осиротялата й племенница вече бил изпълнен, нареди на прислугата да натоварят куфарите й в кабриолета и потегли за Петербург. Два дни по-късно Пьотр се върна на фронта. Така Кити остана съвсем сама. Върху крехките й рамене легна грижата за двете обширни имения.