Сюзън Джонсън: Френска целувка

— Никога не успях да разбера защо се ожени за нея.

— Кой, по дяволите, знае защо правехме разни неща в онези времена — промърмори Джони.

— Вярно — съгласи се Казуо.

— А Джорди е повече от отплата за съсипания ми брак. Макар че майка й наистина започвала ми лази по нервите. Не трябваше да съм в Цюрих, за да преследвам някакъв боклук. Трябваше да съм си у дома с Джорди и Ники.

Казуо свъси вежди.

— Какво каза? Ники е в твоята къща?

— Само докато всичко това отмине. Не ме гледай така. Временно е, разбра ли?

— Както кажеш.

— Така казвам — озъби се Джони.

— Отпусни се. Бракът не е чак толкова лошо нещо.

Джони го изгледа накриво.

— Не ми говори за брак.

— Може би, ако следващия път се ожениш за някоя, която не се дрогира.

— Ами ако не се оженя изобщо?

— Добре. — Но Казуо си мислеше, че може би трябва да започне да търси сватбен подарък — въпреки протестите. Джони полагаше големи усилия за тази жена Ники. Но очевидно не беше време да водят този разговор. — Искаш ли да се срещнеш с моя банкер докато чакаме клубът да отвори? Имам да свърша малко работа с него след като вече сме тук, а той може да ти спести куп данъци.

Джони се усмихна.

— Не познаваш моите счетоводители. Но разбира се, защо не? Нищо няма да ми стане ако послушам.

Двамата приятели прекараха един спокоен ден, а човекът на Казуо се оказа типичен швейцарски банкер. Любезен, добре облечен, с офис като във филм, обзаведен с масивни мебели, оригинални картини и скъпи килими. На чаша превъзходен чай той бе способен да предложи на Джони Луната, изчислено като освободени от данъци инвестиции и банкови сметки с висока лихва. Но нали швейцарските банкери от векове въртят бизнес с богаташите! Те разбират сметките по-добре от всеки друг.

След това двамата мъже пиха коктейли в хотелския си апартамент и си поръчаха лека вечеря преди да тръгнат да си разчистят сметките с Юри.

Извървяха пеш късото разстояние до голяма средновековна сграда на брега на езерото, която бе осветена пищно с неонови светлини. Сградата приличаше на някогашна църква, а външната й архитектура бе напълно готическа от горе до долу, макар че архитектурните детайли бяха толкова свежи и чисти, че бе по-вероятно да е имитация от деветнадесети век. Но независимо от времето, тя беше внушителна.

Влизайки през монументалните врати от лят бронз, Джони и Казуо се озоваха пред голям църковен кораб. Високият готически сводест таван бе подпрян с високи, прецизно издялани колони, а блещукащите факли на стената създаваха зловеща, затворническа атмосфера.

Една безобразна група, разположена върху някогашния олтар, бе надула усилвателите си и звукът тресеше цветните вимпели и флагове, висящи от тавана. Тълпата на дансинга отдолу се бе натъпкала от едната стена до другата, хората на бара се натискаха в три редици, а врявата бе оглушителна.

Джони и Казуо застанаха на върха на широкото каменно стълбище, спускащо се към партера, където телата се въртяха под шумната, енергична метал музика. Всеки цвят от дъгата осветяваше подскачащите глави отдолу, очевидно тежкият грим бе задължителен за предимно рокерската тълпа: пиърсинг и татуировки, кожа и вериги — любимата униформа.

— Виждаш ли някой познат? — изкрещя Казуо, опитвайки се да надвика дрезгавия рев.

Джони поклати глава.

Казуо направи жест, че му се иска да пийне нещо и посочи към бара.

Докато слизаха към бара Казуо докосна ръката на Джони и извика, приближавайки уста до ухото на Джони.

— ВИП секцията, първата маса отляво до парапета.

На масата седяха трима мъже. Навеждайки се близо, за да може Казуо да го чуе, Джони изкрещя.

— Онзи плешивият ли е купувачът?

— От плът и кръв.

Тримата мъже, изправени до стената, очевидно бяха бодигардове: мускулести, със зорки очи, небрежно облечени, всеки с издатина под мишницата.

— Хайде да вземем питиета — предложи Джони, изгарящ от нетърпение. — И изчакай.

Изпиха по две питиета преди плешивият да стане и да си отиде, а единият бодигард да се отлепи от стената и да го последва.

— Сега — заяви Джони и се отдалечи от бара.

Казуо го последва докато Джони си проправяше път през тълпата. Качвайки стълбите към ВИП секцията по три наведнъж, Джони пъхна на бияча една едра банкнота и прекрачи кадифеното въже, което отделяше секцията от мецанина. В този район шумът от музиката бе значително приглушен, сякаш парите притежаваха властта да отслабват дълготрайното оглушаване.