Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Вилици. Ножове. Лъжици.

В този ред.

Брит-Мари наистина не е от хората, които съдят другите, съвсем не, но на никой цивилизован човек не би му хрумнало да подреди приборите в едно кухненско чекмедже по друг начин, не е ли така? Брит-Мари не съди никого, съвсем не, но все пак не сме животни, нали?

Понеделник е, месец януари. Тя седи пред малко бюро в малък офис в Агенцията по заетостта. Това няма нищо общо с приборите, но те са симптом на всичко, което се е объркало. Трябва да са подредени както обикновено, защото животът трябва да протича както обикновено. Обикновените животи са прилични – човек подрежда кухнята, чисти балкона и се грижи за децата. Това всъщност е по-трудоемко, отколкото ви се струва. Да имаш балкон.

Ако водиш обикновен живот, определено не седиш в Агенцията по заетостта.

Момичето, което работи тук, има къса прическа, като младо момче. Не че в това има нещо лошо, разбира се. Брит-Мари не страда от предразсъдъци. Това с прическата е модерно, да. Момичето посочва един лист и се усмихва така, сякаш бърза за някъде.

– Просто попълни името, личния номер и постоянния си адрес ето тук!

Брит-Мари трябва да се регистрира. Все едно е криминално проявена. Все едно е дошла, за да открадне заетостта на агенцията.

– Мляко и захар? – пита момичето секунда по-късно и ѝ поднася кафе в пластмасова чаша.

Брит-Мари не съди никого, определено не го прави, но що за поведение е това? Пластмасова чаша! Да не е военно време? На Брит-Мари ѝ се иска да зададе този въпрос на момичето, но вместо това, тъй като Кент постоянно я подканва да бъде „по-социална“, тя се усмихва толкова дипломатично, колкото може, и изчаква да ѝ предложат подложка за чашата.

Кент е мъжът на Брит-Мари. Той е предприемач. Нечувано, нечувано успешен. Върти бизнес с Германия и е много, много социален. Момичето ѝ дава две малки пакетчета мляко, от онези, които може и да не се съхраняват в хладилник. После ѝ подава пластмасова чаша, пълна с пластмасови бъркалки. Брит-Мари нямаше как да изглежда по-ужасена, ако ще да беше видяла змия.

– Без мляко и захар? – пита момичето неразбиращо.

Брит-Мари поклаща глава и избърсва бюрото с ръка, сякаш отгоре му има невидими трохи. Навсякъде са разхвърляни купчини документи. Разбира се, младата жена няма време да подрежда, все пак е така заета с кариерата си, Брит-Мари добре го разбира.

– О’кей, само попълни адреса си ето там! – усмихва се момичето и кимва към листа.

Брит-Мари вперва поглед в скута си и избърсва няколко невидими трохи от полата си. Копнее да се прибере при кутията за прибори. Да се върне към обикновения живот. Копнее за Кент, защото винаги той попълва всички документи.

Момичето, изглежда, отново се кани да отвори устата си, затова Брит-Мари я прекъсва:

– Много ли ще ви затрудня, ако поискам нещо, върху което да си оставя чашата за кафе?

Казва това с характерната интонация, която Брит-Мари използва, когато ѝ се налага да призове цялата си добронамереност, за да нарече една обикновена пластмасова чашка „чаша за кафе“.

– А? – изтърсва момичето от другата страна на бюрото, сякаш чашите могат да се оставят където и да било, просто така.

Брит-Мари се усмихва възможно най-социално.

– Забравихте да ми дадете подложка. Не искам да оставя следи по бюрото ви, нали разбирате.

Момичето от другата страна на бюрото като че ли не разбира ползата от подложките. Или от порцелана. Или, като стана дума, от огледалата, отбелязва Брит-Мари, съдейки по прическата ѝ.

– А, няма проблеми, просто я остави ей тук – казва момичето равнодушно и посочва едно свободно кътче върху бюрото.

Сякаш животът е толкова прост. Сякаш няма значение дали човек ползва подложки, или подрежда кутията за прибори правилно. Момичето почуква с химикалка по листа, при полето за „Постоянен адрес“. Брит-Мари издиша крайно търпеливо, така че дори не се получава въздишка.

– Чашите за кафе не се оставят просто така върху масата. Иначе остават следи, разберете.