Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Момичето оглежда повърхността на бюрото, която изглежда сякаш малки деца са опитвали да ядат картофи от нея. С вили. В тъмното.

– Няма проблеми, бюрото и без това е толкова захабено и надраскано! – усмихва се тя.

Брит-Мари крещи вътрешно.

– Естествено, не сте се замисляли, че това може да се дължи на факта, че не използвате подложки – констатира тя.

Казва го много грижовно, разбира се. Изобщо не звучи „пасивно-агресивно“, както веднъж казаха децата на Кент, мислейки си, че тя няма да ги чуе. Брит-Мари всъщност не е пасивно-агресивна. Тя е грижовна. След като чу децата на Кент да я наричат пасивно-агресивна, следващите няколко седмици тя се държа особено грижовно.

Момичето от Агенцията по заетостта изглежда малко напрегнато. Масажира веждите си.

– Така... значи, името ти беше Брит, а?

– Брит-Мари. Само сестра ми ме нарича Брит – поправя я Брит-Мари.

– Само ако можеш да... попълниш документа. Моля – моли се момичето.

Брит-Мари хвърля един поглед на листа, който изисква от нея да удостовери коя е и къде живее. Нужно е прекомерно количество канцеларска работа, за да бъдеш човек в днешно време, такова е твърдото убеждение на Брит-Мари. Направо е абсурдно през колко бумащина трябва да преминеш, за да те приеме обществото.

Накрая тя попълва неохотно името, личния си номер и номера на мобилния си телефон. Оставя полето за постоянен адрес празно.

– Какво образование имаш, Брит-Мари? – разпитва я момичето.

Брит-Мари стиска здраво ръчната си чанта.

– Бих искала да ви информирам, че съм изключително начетена – информира тя.

– Но нямаш формално образование? – пита момичето.

Брит-Мари издиша много рязко през носа. Това не е изсумтяване, разбира се. Брит-Мари не е от хората, които сумтят.

– Бих искала да ви информирам, че решавам нечувано количество кръстословици. За такова нещо определено се иска образование – информира тя, чувствайки се засегната.

Отпива много малка глътка кафе. Изобщо не е като това на Кент. Той прави много хубаво кафе, всички така казват. Брит-Мари отговаря за подложките, а Кент – за кафето. Ето как двамата са разпределили задълженията си.

– О – казва момичето, усмихва се окуражително и вместо това пробва с друг въпрос. – Какъв е професионалният ти опит?

– Последната ми работа беше като сервитьорка. Получих забележителни препоръки – информира Брит-Мари.

За миг момичето придобива обнадеждено изражение. То не се задържа дълго.

– Кога беше това? – пита тя.

– През 1978 – отговаря Брит-Мари.

– О – казва момичето и пробва да се усмихне в не особено успешен опит да скрие действителната си реакция. После пробва отново. – И оттогава не си работила?

– Оттогава не съм спирала да работя. Помагам на мъжа си във фирмата му – отвръща Брит-Мари оскърбено.

Момичето отново изглежда обнадеждено. Явно още не си е научило урока.

– И какви са трудовите ти задължения във фирмата?

– Гледам децата и се грижа домът ни да е представителен – отговаря Брит-Мари.

Момичето се усмихва, за да скрие разочарованието си, както правят хората, които не разбират разликата между „жилище“ и „дом“. Разликата всъщност е в грижовността. Заради нея има подложки и истински чаши за кафе, и спално бельо, което сутрин Брит-Мари опъва толкова стегнато, че Кент се шегува с познатите, че ако някой се спънел в прага на спалнята, щяло да има „по-малка вероятност да си счупи крака, ако падне на пода, отколкото на леглото“. Брит-Мари мрази, когато той говори такива неща. Цивилизованите хора все пак си вдигат краката, когато прекрачват прагове на спални. Твърде много ли е да иска хората да се държат като такива?

Когато Брит-Мари и Кент ще пътуват, Брит-Мари поръсва матрака с бакпулвер двайсет минути преди да оправи леглото. Содата в бакпулвера изсмуква мръсотията и влагата, а това освежава матрака. Бикарбонатът помага за почти всичко, Брит-Мари знае това от опит. Кент обикновено се оплаква, че закъсняват, но тогава Брит-Мари сключва сдържано ръце пред себе си и казва: „Наистина трябва да оправя леглото, преди да потеглим, Кент. Представи си, че умрем!“.

Това е причината Брит-Мари да мрази да пътува. Смъртта. Дори бикарбонатът не помага срещу смърт. Кент казва, че тя преувеличава, а тогава Брит-Мари започва да крещи вътрешно. Хората всъщност умират постоянно, докато са на път, а какво ще си помислят наемодателите, ако се наложи да разбият вратата на апартамента и вътре открият неосвежен матрак? Че Кент и Брит-Мари са се въргаляли в собствената си мръсотия?