Фредрик Бакман: Брит-Мари беше тук

Връща химикалката. Момичето се усмихва с надежда.

– Приятно ми беше! Ще се обадим! – казва тя, но звучи като че ли това не е съвсем вярно.

– Ха – кима Брит-Мари.

После си тръгва от Агенцията по заетостта. Разбира се, момичето си мисли, че повече няма да се срещнат, защото изобщо не осъзнава колко сериозно Брит-Мари приема списъците си. Очевидно е, че момичето никога не е виждало балкона на Брит-Мари.

Това е един нечувано, нечувано представителен балкон.

Януари е и зимният студ се усеща във въздуха, но по земята няма сняг – минусови температури без доказателство. Най-лошото време от годината за балконските растения. След като е излязла от Агенцията по заетостта, Брит-Мари отива в магазин за хранителни стоки, който не е обичайният ѝ магазин за хранителни стоки, и купува всичко от списъка си. Не обича да пазарува сама, защото не обича да бута количката. Винаги Кент я бута, а Брит-Мари върви до нея и я държи отстрани. Не защото опитва да я управлява, а защото обича да държи нещата, които Кент държи. Обича чувството, че двамата отиват нанякъде заедно.

Сяда да яде студената си вечеря точно в шест. Свикнала е да будува цяла нощ и да чака Кент, затова опитва да прибере неговата порция в хладилника. Но единственият хладилник тук е пълен с множество малки бутилки алкохол. Тя потъва в леглото, което не е нейното, и разтърква безименния си пръст – има лошия навик да прави така, когато е нервна. Преди няколко дни седеше в собственото си легло и въртеше венчалната си халка, след като преди това старателно бе поръсила матрака с бакпулвер. Сега търка светлото петно кожа, останало на мястото на пръстена.

Сградата има адрес, но определено не е нито жилище, нито дом. На пода има две продълговати пластмасови саксии за балконски растения, но хотелската стая няма балкон. Брит-Мари няма кого да чака будна цяла нощ.

Но въпреки това го прави.

Агенцията по заетостта отваря в 9:00. Брит-Мари изчаква до 9:02, преди да влезе, защото наистина не иска да изглежда твърде настоятелно.

– Днес трябваше да ми се обадите – съвсем не настоятелно информира тя, когато момичето отваря вратата на офиса.

Момчешката ѝ прическа днес изглежда различно. Стои по-скоро накриво, а не право нагоре. Сякаш посоката на косата ѝ се определя не толкова от първоначалната идея, а от това на коя страна ще заспи момичето. Това е доста практично, разбира се, момичето няма време да се тревожи за такива неща, кариерата е по-важна от фризурата. Не че на нея ѝ има нещо, естествено. Брит-Мари не съди никого. Но самата тя се е сресала така, както правят хората, за които прическата е от значение.

– А? – възкликва момичето, с лице, освободено от позитивни мимики.

Вътре в офиса има непознати хора. С пластмасови чаши.

– Кои са тези? – иска да знае Брит-Мари.

– Имам среща – отговаря момичето.

– Ха, срещата е важна, разбира се – констатира Брит-Мари и изглажда една гънка в полата си, която само тя може да види.

– Да... значи... – започва момичето.

Брит-Мари кима и констатира с направо нечувано разбиране и в никакъв случай осъдително:

– А аз, разбира се, не съм важна.

Момичето се размърдва нервно, все едно дрехите ѝ внезапно са променили размера си.

– Ами, нали вчера ти казах, че ще се обадя, ако изскочи нещо, не съм казвала, че ще е дне...

Брит-Мари вади бележника от чантата си и сочи педагогически.

– Записала съм го в списъка.

Момичето насочва пръсти към челото си, сякаш се опитва да извади малък невидим пирон от главата си.

– Казах, че е ... възможно ... да стане днес.

– Нямаше да го запиша в списъка, ако не го бяхте казали, разбирате ли?

Момичето си поема дълбоко дъх.

– Имам среща, трябв...

– Може би щяхте да имате повече време да намирате работа на хората, ако не прекарвахте цял ден в седене по срещи? – предлага Брит-Мари грижовно.

Момичето поглежда часовника си.

– Съжалявам, но наистина не мога да ти помогна...

Брит-Мари си поема изключително търпелива глътка въздух.

– Трябва да го направите. Пише го в списъка. Това тук е по ваша вина, разбирате ли?

Очите на момичето се разширяват леко.

– А?

Брит-Мари държи чантата пред себе си с две ръце, както би държала кормило на скутер.

– Принудихте ме да го запиша с мастило. Сега не може да се изтрие.

Момичето прочиства гърло и ѝ връща бележника.

– Много съжалявам, ако е станало недоразумение, но трябва да се връщам вътре.

Брит-Мари стиска чантата си по-здраво.