Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Ха. Значи да седя тук и да чакам, все едно нямам по-важна работа, така смятате вие, разбира се.

– Не... искам да кажа, че... – пробва момичето, но Брит-Мари вече е седнала на един стол в коридора.

Като преди това го е избърсала с носна кърпичка, естествено. Като човек.

Момичето затваря вратата, изпухтявайки със затворени очи. Донякъде изглежда като човек, който духва свещичките на торта и искрено си пожелава нещо. Брит-Мари остава сама в коридора. Забелязва, че на вратата на момичето има два стикера, залепени малко под дръжката. На такава височина, на каквато би ги залепило дете. На стикерите има футболни топки. Това ѝ напомня за Кент, защото той обича футбол. И то по такъв начин, по какъвто не обича нищо друго на този свят. Даже повече, отколкото обича да разказва на хората колко струват вещите му, а Господ е свидетел, че Кент наистина обича да го прави.

Когато има голям турнир, приложението с кръстословицата в сутрешния вестник на Кент и Брит-Мари бива заменено от специално футболно приложение, след което с Кент вече не може да се говори нормално. Ако Брит-Мари го попита какво иска за вечеря, той измърморва „Няма значение“, без дори да откъсне поглед от телевизора.

Брит-Мари така и не прости на футбола. Нито за това, че ѝ отнема Кент, нито за това, че ѝ отнема кръстословиците.

Тя търка бялото петно на пръста си. Спомня си последния път, когато кръстословиците във вестника бяха заменени от футболно приложение, защото тогава прочете останалата част от вестника четири пъти с надеждата, че някъде може да има скрита мъничка кръстословица, която да не е забелязала. Нямаше такава, но имаше съобщение за смъртта на една жена на възрастта на Брит-Мари. Тя не можа да го забрави. Пишеше, че жената е лежала мъртва няколко седмици, докато най-накрая я открили, след като съседите се оплакали от лошата миризма, която идвала от апартамента ѝ. Брит-Мари не може да спре да мисли за съобщението, защото не може да спре да мисли за това колко неприятно е това, че съседите са се оплакали от миризмата. Пишеше, че смъртта била „естествена“. Един съсед бе разказал, че „вечерята ѝ още беше на масата, когато хазяинът влезе в апартамента“. Брит-Мари попита Кент какво според него е яла жената. Смяташе, че е особено неприятно да умреш по време на вечеря, все едно храната не е била вкусна. Кент измърмори, че нямало значение, и усили звука на телевизора. Брит-Мари изкрещя вътрешно.

Имаше значение, и то голямо. Вечерята трябва да има значение.

Минава половин час, преди вратата на офиса да се отвори. Хората излизат навън. Момичето се сбогува и се усмихва ентусиазирано. После забелязва Брит-Мари и се усмихва не толкова ентусиазирано.

– О, още си тук. Ами, значи, Брит-Мари, страшно съжалявам, но нямам време за...

Брит-Мари се изправя и изтупва невидими трохи от полата си.

– Разбирам. Твърде заета сте с кариерата си, за да имате време за някоя като мен, естествено.

Брит-Мари казва „кариерата“ много грижовно. Съвсем не критично. Въпреки това момичето май го приема малко критично, защото изглежда така, както изглеждаше една съседка на Брит-Мари, когато Брит-Мари се опитваше да прояви грижовност. Веднъж съседката я нарече „мрънкаща вещица“, след като Брит-Мари грижовно позвъни на вратата ѝ и с превантивна цел я информира за правилата за ползване на общото перално помещение в блока. За четвърти път. Брит-Мари много се обиди. Не заради частта с вещицата, това може да го понесе. Но Брит-Мари всъщност не мрънка. Тя е грижовна, има разлика. След онази случка Брит-Мари опитваше да обясни това на съседката всеки път, когато се засекат, докато няколко месеца по-късно съседката не изкрещя: „Стига вече си го дъвкала, по дяволите!“. Брит-Мари дълбоко се засегна, защото тя всъщност не е от хората, които предъвкват едно и също. „Такава ли съм? Мислиш ли, че съм от тези, които предъвкват, Кент? Мислиш ли? Предъвквам ли едно и също, Кент?“, попита тя мъжа си същата вечер. „Ненене, по дяволите“, измърмори Кент. „Ами и аз това казвам, точно това казвам! Изобщо не предъвквам!“, съгласи се Брит-Мари. После лежа будна цяла нощ, разстроена от факта, че из блока обикалят хора, които напълно несправедливо смятат, че Брит-Мари е от хората, които обичат да предъвкват.

– Съжалявам, н... – казва момичето нетърпеливо, очевидно с намерението да отпрати Брит-Мари.

– И се развличате с футбол. Сигурно го обичате – прекъсва я Брит-Мари и кима към стикерите на вратата.

Момичето грейва.