Сюзън Джонсън - Чист грях

Искаше й се да може да спре тази безценна течност, с която изтичаше и животът му, да излекува раните му, така че той отново да бъде жив и здрав. Искаше Нед Сторхъм да плати за невероятната си алчност. Мъката и омразата й бяха толкова силни, че тя пак изгаряше от желание да го убие, въпреки че той най-вероятно вече бе мъртъв.

„Винаги ще бъде така“ — мислеше, смазана от болка Флора, коленичила край мъжа, когото обичаше. Двамата изглеждаха като дребни фигурки, загубени сред огромната прерия. В един щат, където заглавията във вестниците призоваваха „Изтрийте от лицето на земята индианците“, Адам щеше да бъде принуден вечно да защищава земите и народа си. А тя непрекъснато щеше да се пита дали следващият куршум нямаше да й го отнеме.

„Но моля те, Господи, не този път“ — умоляваше тя, а сълзите се стичаха и падаха върху непрекъснато разширяващото се петно кръв на превръзката му.

— Дори една река сълзи да изревеш, това няма да му помогне.

Не беше нужно да се обръща, за да разбере кой говори — подигравката, която звучеше в гласа му, беше достатъчен индикатор. Младата жена се изправи и се втурна към коня си, тъй като кобурът с пистолета висеше на седлото.

— Спри или ще те убия — каза Нед, запънал петлето на пистолета си, който беше насочил към Флора. — А сега остави мъртвия индианец и бавно се приближи към мен.

Усетила опасността, надвиснала над Адам, тя се подчини незабавно на заповедта му и се отдалечи на няколко крачки от проснатото до нея тяло. Нед не би могъл да забележи от мястото си слабото дишане на Адам, размишляваше, изпълнена с благодарност младата жена. Не трябваше да позволи той да се приближи повече.

— Ти си открит — каза тя с надеждата да го принуди да си тръгне. — Трима мъже са по петите ти.

— Опитаха се — отвърна той, а окървавеното му лице се разкриви в гротескна усмивка. — Те се отдалечиха нататък в дола.

Нед махна с пистолета си.

— А сега ела насам.

Тя се опита да го разсее с приказки, докато дойде баща й. Очевидно Сторхъм беше ранен, но доколко опасно — това Флора не можеше да прецени. А тъй като нямаше представа кога ще се появи баща й, тя не можеше да рискува да остане тук, докато Адам се размърда или изохка, така че се подчини на заповедта.

— А сега ще отидем до онези два коня — съобщи той, докато тя се приближаваше, — и после ще пояздим върху тях. Мисля, че ще ми трябва заложник, за да мога да се добера цял до Форт Елис.

Когато се приближи, младата жена забеляза, че три от пръстите на лявата му ръка бяха прерязани от куршум и тя реши, ако е възможно, да язди от по-безпомощната му страна. Малкият двайсет и две калибров пистолет в джоба на панталоните й можеше да го убие от близко разстояние. Чувстваше се невероятно спокойна, съзнанието й работеше трескаво, обсебена най-вече от мисълта да отдалечи колкото се може по-скоро Нед от беззащитния Адам.

Сторхъм беше ранен, а тя имаше оръжие.

До Форт Елис имаше четиридесет мили и той имаше нужда от нея.

Първото, което усети Адам, беше блестящата бяла светлина, а след това чу някакви гласове. Светлината беше топла и приятна, далечните гласове му напомняха нещо. Съзнанието му се бореше да направи връзката между тях. Неспособен да задържи дълго каквато и да е мисъл, той отново потъна в приятна забрава.

Докато две думи не раздвижиха паметта му и той отново се върна към светлината.

Долината Аспен.

А гласът, който ги беше произнесъл, принадлежеше на Нед Сторхъм.

Като че някаква сила отвори поредица от врати в мозъка му и той внезапно си спомни къде се намира и какво се бе случило. И че врагът му още беше жив.

Когато до ушите му достигна и гласът на Флора, всичките му сетива моментално възвърнаха нормалното си състояние. Нетърпящата отлагане нужда притискаше притъпените му от болката и загубата на кръв нерви. Докато лежеше неподвижно, той се опита да прецени доколко беше способен да се движи. Следващата му задача бе да определи местоположението им според гласовете: на юг и леко на запад, а Флора беше по-близо до него. А на какво разстояние? Това му струваше немалко усилия и той усети как съзнанието му опитваше отново да се изплъзне от неговия контрол и да потъне в мрака. Все пак успя да го удържи и започна да пресмята отново. На какво разстояние, дявол да го вземе? И като по някакво чудо отговорът сам дойде — на две конски дължини. Младият мъж почти се усмихна.

— Качвай се на коня веднага, но бавно — нареди Нед.

Беше взел оръжията от коня й и държеше юздите му с останалите пръсти на ранената си ръка, допрял револвера в хълбока на Флора, докато тя промушваше крак в стремето.