Сюзън Джонсън - Чист грях

Той обърна животното и отново прелетя край вагоните. Черните му коси се развяваха от вятъра, кожените ресни и хермелиновите опашки по ръкавите му като че бяха увиснали във въздуха, синята фигура, нарисувана на щита му, като че се подиграваше на враговете му и ги приканваше да стрелят в нея. Младият мъж беше като призрак, недосегаем за куршумите, който яздеше нагоре по хълмовете. Бойният му кон достигна бруствера на окопа и спря рязко с невероятна точност.

Адам скочи от коня си, застана между Джеймс и Изправеното копие и, като погледна по посока на отскоро присъединилите се към боя изстрели, попита:

— Откъде се чуват тези пушки с пълнители?

Джеймс вдигна ръка и посочи на юг, където силен обстрел очевидно нанасяше значителни щети в оголения тил на хората на Нед.

— Отляво… от другата страна на онази скала. Убиват наемниците като мухи.

— Дявол да я вземе — каза Адам, като примигваше срещу слънцето. — Все пак е дошла.

Но въпреки това се усмихваше.

— Ако съдя по честотата на стрелбата, бих казал, че Флора е довела малко подкрепление. Виж какво остана от отряда на Нед. Започват да се паникьосват.

Никой от куршумите не отиваше напразно, тъй като от онази страна хората на Нед бяха напълно изложени на огъня. Адам несъзнателно започна да брои изстрелите и когато стигна до петдесет, съблече украсената си с мъниста блуза и каза с лека усмивка:

— Готови ли сме да се качим на конете си и да ги довършим?

Когато малко по-късно абсароките се спуснаха надолу по хълма, наемниците се оттегляха, като се опитваха да се измъкнат към Форт Елис. Адам поведе хората си след тях и спря за секунда край вагоните, търсейки с поглед Нед Сторхъм. Тъй като го нямаше нито сред мъртвите, нито сред ранените, той разбра, че врагът му беше все още жив. Младият мъж пришпори коня си, за да настигне приятелите си.

До Форт Елис оставаха четиридесет мили, достатъчно разстояние, за да догони Нед и да го убие. Той вдигна автоматично очи към слънцето, за да прецени времето. До мръкване оставаха още четири часа. Махна с ръка в безмълвен поздрав към Флора и се устреми на изток.

Флора наблюдаваше от височината на хълма как абсароките се спуснаха надолу към равното поле, преследвайки врага си. Видя и Адам далече напред.

Следобедното слънце къпеше всичко в златна светлина. Пейзажът беше наистина идиличен — сияен, прекрасен блясък, но уви, над бойно поле.

В този миг ръката й в ужас плесна устните й, защото видя как някакъв мъж бавно се отдели от една групичка точно срещу Адам и насочи към него пушката си, която проблесна на слънцето.

— Адам! — извика тя, за да го предупреди. — Адам!

Той не я чу — беше прекалено далеч, но видя с крайчеца на окото си отблясъците на оръжието за част от секундата преди изстрела. В последния момент изви рязко коня си наляво, за да избегне куршума и усети как животното се олюля, като че се спъна в нещо. Беше улучено право в гърдите. Младият мъж скочи на земята и се превъртя няколко пъти, а куршумите вдигаха парчета пръст и трева край него. След това се долепи до земята, използвайки за прикритие мъртвия кон и извади пистолета си. Когато скочи от седлото, беше загубил пушката си, така че който и да беше стрелял по него, трябваше да се приближи повечко — на такова разстояние, на което можеше да бъде улучен от револвер.

Адам лежеше абсолютно неподвижно в очакване.

Само миг след падането на коня на Адам, Флора вече беше на седлото, дръпна юздите на коня на баща си и, преди някой от малката им групичка да успее да я спре, тя пришпори животното към поляната под тях.

Графът изруга и побърза да последва безразсъдната си дъщеря, като се метна на най-близкия до него кон. Жребецът на Хенри се вдигна на задните си крака, изненадан от внезапно появилата се непозната тежест на гърба му. Джордж Бонам изруга отново, докато се бореше, за да усмири изплашеното животно. Безценни секунди бяха изгубени, преди да успее да последва Флора надолу по склона, Алън и Дъглъс бяха по петите му.

Адам я видя да приближава — малка момчешка фигурка в панталони, кестенявите й коси проблясваха с бакърени отблясъци на слънцето, вятърът си играеше с тях, дългите й опашки като че летяха след нея, докато тя препускаше надолу по хълма, смела като истински воин. Той се усмихна на смелостта й, помоли се кратко на духовете да я пазят и след това скочи, за да привлече към себе си изстрелите на нападателя си, преди Флора да влезе в обсега на пушката му.