Сюзън Джонсън - Блейз

Ушите му, тренирани от практиката и необходимостта да долавят и най-лекия шум, дочуха как вратите на гостната долу леко се отвориха и затвориха и по-разумната част от неговото съзнание му нашепна да преустанови тази игра на удоволствие в името на благоразумието… или поне да угаси светлините. Но безразсъдната част от съзнанието знаеше добре, че няма нито мъж, нито звяр в Бостън, от които да се бои, така че той предпочете да продължи. В края на краищата в момента бе обърнал гръб на здравия разум, а и се приближаваше към мощната си кулминация.

Той погледна, когато вратата се отвори, за да прецени опасността, и неговият тъмен, замъглен от страстта поглед срещна за един кратък миг смаяните очи на домакинята. На лицето й проблесна гняв малко преди да затръшне рязко вратата. Тук ще са необходими обяснение и тактично извинение, помисли си той, миг преди жената под него да се отпусне в ръцете му и той самият да си позволи да свърши.

Половин час по-късно той вече бе слязъл на долния етаж, оправил дрехите си, опрял широките си рамене на един от декоративните пиластри в просторната гостна, оглеждайки с чаша бренди в ръка позлатените, накичени с бижута членове на бостънското висше общество.

Една от дамите все още се бавеше на горния етаж с напълно опропастена фризура. Той бе уверен, че паникьосаната слугиня прави всичко възможно, за да я приведе в ред и госпожа Тиодор Рейвънкур да се появи отново в целия си помпадурски блясък.

Екзотичното облекло на Джон Хейзард Блек блестеше отново в цялото си величие и само най-проницателните биха забелязали, че сплетеният кожен шнур, с който доскоро бе вързана косата му, сега липсва и е нелепо заменен с една бледосиня панделка, открадната набързо от майсторски украсената рокля на Лилибет. Някъде из разбъркания хаос от копринени чаршафи и завивки лежеше един сплетен шнур и Хейзард се надяваше, усмихнат дяволито в себе си, че той ще бъде намерен от някоя слугиня, оправяща леглото, а не от нощните обитатели на стаята.

Не бяха минали и пет минути, откакто бе слязъл долу, а домакинята, Корнелия Дженингс, усмихваща се и разменяща добронамерени реплики, вече прекосяваше гостната, привидно без предварителна цел. Хейзард отлично разбираше накъде се бе запътила тя, знаеше, че идва към него и я гледаше как напредва леко объркана. След известно време домакинята достигна до него и когато се приближи достатъчно, за да не бъде чута от другите, прошепна яростно:

— Как можа, Джон?! За Бога, та тя ми е снаха! Въобще ли не те е грижа за мен? — Фразата бе изсъскана, а очите й проблеснаха от раздразнение.

Поглеждайки към красивото разтревожено лице, Джон каза успокояващо:

— Разбира се, че ме е грижа. Аз те обожавам, Корнелия. — И когато хубавото й лице леко се отпусна, промърмори тихо в добавка: — Ти, сладурче, си най-чаровната… домакиня… в Бостън.

Модно облечената млада жена омекна от комплимента и пристъпи към друг, по-неотложен въпрос. Гневът в бледосивите й очи се стопи и те пламнаха от чувство, добре познато на високия мъж, облечен в лосови кожи.

— О, Хейзард — въздъхна домакинята, а ръката й, прикрита от диплите на обемните й поли, се прокрадна към неговата. — Минаха цели четири дена. Липсваше ми.

Хейзард кимна с разбиране в тъмните си очи.

— Знам. Изпити, любов и преподавател, който отказва да бъде любезен.

Усетили неговата едва доловима взаимност, пръстите й стегнаха хватката си и с едно раздвижване на копринените си поли тя го дръпна от стената.

— Горе съм приготвила от любимото ти бренди. — Очите й, страстни и проучващи, срещнаха палавия му поглед и го подканиха леко по посока на стълбището.

Той се вгледа замислено в нейния профил, след това се, усмихна на парещия й, умоляващ поглед. Когато нещо трябва да бъде направено, то може да бъде направено, помисли си Хейзард. Той дължеше на младостта си куража да прави подобни заключения. А с пленителните дами на Бостън те намираха и свое ново приложение. Поемайки дълбоко въздух, той пресуши чашата си с бренди и се остави да бъде поведен още веднъж към горния етаж.

За втори път през тези няколко часа Хейзард се озова върху копринени чаршафи, опитвайки се ловко и с въображение да даде най-доброто от себе си в името на спазването на приятните социални привички на бостънския хайлайф.

Годините на Хейзард, прекарани в учение в Бостън, имаха двойствен характер. Той, без да се оплаква от това, бе преследван заради чара и сексапила си. Привикнал с флирта и удоволствията, както се полагаше на един абсароки-воин, Хейзард се справяше лесно с благосклонността на нежния пол. Но встрани от обикновеното безделие и любовните игрички той отделяше значителна част от всеки свой ден на учебния режим. Подчинявайки се на заръката на баща си, оползотворяваше оптимално времето си, верен на своята мисия — да се образова, за да помогне така на своето племе да приеме предизвикателствата на бъдещето. Хейзард никога не забравяше за какво е бил изпратен.