Робърт Джордан: Буря се надига

— Да — отвърна Тилий, после поклати глава. — Светът се променя, Мишима. По непредвидими за нас начини. Най-напред Айбара, после странностите.

Мишима кимна замислено.

— Хората не искат да говорят за тях.

— Случват се твърде често, за да са плод на илюзия — каза Тилий. — Съгледвачите непрекъснато виждат нещо.

— Хората не изчезват просто така — рече той. — Мислиш ли, че е Единствената сила?

— Не знам какво е. — Огледа дърветата наоколо. Дърветата, покрай които бе минала вчера, онзи ден, бяха започнали да се разлистват, но нито едно от тези тук не го беше направило. Приличаха на скелети, макар въздухът вече да бе достатъчно топъл за началото на сеитбата. — Имат ли дървета като тези в Халамак?

— Не точно като тези — отвърна Мишима. — Но съм виждал подобни преди.

— Не трябва ли да са напъпили вече?

Той сви рамене.

— Аз съм войник, генерал Тилий.

— Не бях забелязала — каза тя сухо.

— Имам предвид, че не обръщам внимание на дърветата — изсумтя той. — Дърветата не пускат кръв. Може би трябва да са напъпили, може би не. Малко неща изглеждат нормални от тази страна на океана. Дървета, които не напъпват през пролетта, просто поредната странност. По-добре това, отколкото марат-дамане, които са държат все едно, че са от Кръвта, всички им се кланят и раболепничат. — Мишима потръпна.

Тилий кимна, макар да не споделяше отвращението му. Поне не изцяло. Не знаеше какво да мисли за Перин Айбара и неговите Айез Седай, да не говорим за неговите Аша’ман. А и от дървета не разбираше повече от Мишима. Но имаше чувството, че вече трябва да са напъпили. И онези хора, които съгледвачите непрекъснато виждаха из полята — как можеше да изчезват толкова бързо, дори и с Единствената сила?

Интендантът днес беше отворил един от пакетите със сухи дажби и бе намерил вътре само прах. Тилий щеше да започне да търси крадец или злосторник, ако интендантът не бе настоял, че е проверил пакета само преди няколко мига. Карм беше стабилен мъж, служил й беше като интендант от години. Не можеше да греши.

Гниенето на храна бе обичайно тук. Карм обвиняваше жегата в тази странна земя. Но сухите дажби не можеше да гният или да се развалят, поне не толкова непредсказуемо. Всички поличби бяха лоши напоследък. Сутринта беше видяла два умрели плъха, лежаха по гръб, опашката на единия в устата на другия. Най-лошата поличба, която бе виждала: още я побиваха ледени тръпки, като се сетеше за нея.

Нещо ставаше. Перин не искаше да говори много за това, но тя бе видяла, че му тежи някакво бреме. Знаеше много повече, отколкото бе казал.

„Не можем да си позволим да се бием с тези хора“, помисли си. Мисълта беше бунтовна и нямаше да я изрече пред Мишима. Не смееше да се задълбочи в нея. Императрицата, дано да живее вечно, бе заповядала тази земя да бъде върната. Сурот и Галган бяха избраните водачи на Империята в това начинание, докато Щерката на Деветте луни не се разкриеше. Макар Тилий да не можеше да знае мислите на Върховна лейди Тюон, Сурот и Галган бяха единни в желанието си да покорят тази земя. Това на практика бе единственото, за което всъщност бяха съгласни.

Никой от тях нямаше да се вслуша в съвети да си потърсят съюзници сред хората на тази земя, вместо врагове. Самото мислене за това бе близко до измяна. Неподчинение, най-малко. Тя въздъхна и се обърна към Мишима, готова да даде заповед да започнат да търсят място за нощния лагер.

Замръзна. От врата на Мишима стърчеше стрела, зловеща и грозна. Той я гледаше стъписано; понечи да заговори, но от устата му блъвна само кръв. Хлъзна се от седлото и рухна долу… а нещо огромно вече връхлиташе през шубраците към Тилий. Тя едва успя да извади меча си и да извика, но в същия миг Прашливец — добър, стабилен боен кон, който никога не беше я провалял в битка — се вдигна в паника на задните си крака и я хвърли на земята.

Това всъщност й спаси живота, защото тежкият меч на нападателя не улучи нея, а посече седлото. Тилий се надигна и изкрещя:

— На оръжие! Атака!

Гласът й се сля със стотици други, които изреваха същото, буквално в същия миг. Крещяха мъже, цвилеха коне.

„Засада — помисли тя, докато вдигаше меча. — И влязохме право в нея! Къде са съгледвачите? Какво стана?“ Хвърли се към нападателя, който се беше опитал да я убие. Той се завъртя вихрено и изръмжа.

Едва сега успя да види какво е всъщност. Не съвсем човек… някакво създание с нечовешко лице, вместо коса — груба кафява козина, дебела набръчкана кожа на челото. Очите бяха смущаващо човешки, но носът под тях беше сплескан като зурла на глиган и от устата се подаваха дълги бивни. Съществото изрева и от почти човешките устни захвърча слюнка.