Робърт Джордан - Буря се надига

„Кръв на забравените ни отци — помисли тя. — На какво се натъкнахме?“ Чудовището беше въплътен кошмар, развихрил се да убива. Беше от онези неща, които винаги бе отхвърляла като суеверие.

Тя се хвърли към него, отби широкия му меч, извъртя се рязко, влезе в „Бий храстите“ и отпра ръката му от рамото. Удари и главата последва ръката на земята. Съществото залитна напред, успя някак да направи три крачки и рухна.

Дърветата зашумяха, още клони запращяха наоколо. Стотици такива същества изскачаха от шубраците. Нови и нови чудовища заизвираха от дърветата.

Как се беше случило това? Как се бяха озовали тези неща толкова близо до Ебу Дар? Бяха много зад отбранителния кръг на Сеанчан, само на ден марш от столицата.

Тилий зарева заповеди. От гъсталака изригваха още и още зверове.

Грендал се изтягаше блажено в украсената с каменни ваяния зала, заобиколена от изпълнени с благоговейна страст мъже и жени, всеки съвършен екземпляр, всички облечени в къси халати от прозирен бял плат. В камината палуваше жарък огън и огряваше тънък килим в кървавочервено. Бе изтъкан с фигури на млади жени и мъже, сплетени в пози, които биха накарали и най-опитната куртизанка да се изчерви. Отворените прозорци пропускаха следобедната светлина, а високото местоположение на палата й предлагаше разкошна гледка с пинии и искрящо езеро под тях.

Грендал отпиваше сладък, щипещ небцето сок. Беше облечена в светлосиня рокля доманска кройка — модата им започваше да й допада, въпреки че роклята й бе доста по-тънка и прозрачна от техните. Тия доманки твърде много обичаха само загатнатото, докато тя предпочиташе откритата откровеност. Отново отпи от сока. Наистина интересен, леко накиселяващ вкус. Истинска екзотика в този Век, след като дърветата вече растяха само на далечни острови.

Най-ненадейно в центъра на залата се завихри и се разтвори портал и тя изруга, понеже насмалко да отреже ръката на една от най-изящните й плячки — сочната млада Тураса, член на доманския търговски съвет. От портала лъхна задушлив зной, който зацапа съвършената смес от вледеняващ планински въздух и топлината на камината, която бе сътворила.

Грендал обаче запази хладнокръвие и се отпусна в отрупания с кадифени възглавнички стол. Пратеник в черно пристъпи през портала и тя разбра какво иска още преди да е проговорил. Само Моридин знаеше къде да я намери, след като Самаил вече бе мъртъв.

— Милейди, присъствието ви се изисква от…

— Да, да. Изправи се и ми позволи да те огледам.

Младежът застана неподвижно, само на две стъпки от нея. И леле, колко привлекателен беше! Бяло-златиста коса, толкова рядка на много места по света, зелени очи, които искряха като обрасли с мъх езера, стройно тяло, стегнато, с точно колкото трябва мускули. Грендал цъкна с език. Да не би Моридин да се опитваше да я изкуси, като й пращаше най-хубавия си, или изборът бе случаен?

Не. Сред Избраните нямаше случайности. Грендал едва не посегна със сплит на Принуда, за да сграбчи момчето за себе си. Но се сдържа. Познаеше ли човек нивото на Принуда, нямаше начин да бъде възстановен и Моридин можеше да се разгневи. Нямаше нужда да се притеснява с прищевките му. Не помнеше да е бил стабилен някога, дори в ранните години. Ако държеше да се види един ден като Не’блис, важно беше да не го дразни до момента на удара.

Отклони вниманието си от пратеника — след като не можеше да го има, значи не я интересуваше — и надзърна през отворения портал. Мразеше да я принуждават да се среща с един или друг Избран по техните условия. Мразеше да напуска укреплението си и своите любимци. Най-вече мразеше да бъде принуждавана да раболепничи пред някой, който трябваше да е неин подчинен.

Нищо не можеше да се направи по въпроса обаче. Моридин беше Не’блис. Засега. А това означаваше, че колкото и да не й харесваше, нямаше друг избор, освен да се отзове на призива му. Тъй че остави чашата, стана и прекрачи през портала, златното везмо на прозирно светлосинята й рокля заблещука.

От другата страна на портала се оказа смущаващо горещо. Тя мигновено запреде Въздух и Вода и охлади въздуха около себе си. Намираше се в черно каменно здание, яркочервена светлина нахлуваше през прозорците. Прозорци без стъкла. Просто отвори. Червеникавата багра намекваше за залез, но в Арад Доман беше едва късен следобед. Със сигурност не бе пътувала чак толкова далече, нали?

Стаята бе обзаведена само с корави столове от черно, та черно дърво. На Моридин определено му липсваше въображение напоследък. Всичко в черно и червено и всичко фокусирано върху убийството на онези глупави момченца от селото на Ранд ал-Тор. Нима само тя единствена разбираше, че самият ал-Тор е истинската заплаха? Защо просто не убиеха него и да се приключи?