Филип Джиан - Нечистота

По едно време седна зад бюрото и се замисли за бележката на Александра, от която ставаше ясно, че Ришар си задава въпроси за това колко струва и че това момиче — отново тази Габи Гарлич, която сега пък се правеше на литературен критик, — че това момиче му бе отнело и последната надежда.

Изглеждаше логично. Ришар беше достатъчно глупав, за да се опре на оценката на осемнайсетгодишно момиче. Което знаеше какво всъщност? Което си нямаше представа за силата си. Благовония, очила, пиличка за нокти, помада за устни, огледало, ножички, хартиени кърпички.

Все едно, Ерик Дюнкала беше хомосексуален и Андре не искаше да си разваля вечерта, като спори с този обратен на тема, която не търпи никакъв компромис. Така че след като каза каквото имаше да казва и понеже не искаше да изглежда като вечния досадник в очите на младите, той се отдалечи и запали една пура.

Няколко часа по-късно леко залиташе покрай басейна с чаша в ръка и разсеяно слушаше някаква отчаяно вкопчила се в него жена на неговата възраст, въпреки всичко доволен, че е тук, сред тези физиономии, повечето от които все някъде бе виждал.

Всичко беше чудесно. Луната светеше, тревата блестеше, шампанското искреше, жените носеха бижута, мъжете бяха страхотни, бюфетът бе отличен, още на никого не бе призляло и обслужването, което Марлен Арамантис дискретно наблюдаваше, беше безупречно.

Всъщност имаше само една сянка на картината. Но тя не засягаше много хора, нито дори главната заинтересована, Марлен Арамантис, която твърдеше, че е недоволна, само за очи. Официално съпругът й беше задържан на някакво американско летище, на което бе обявена тревога. Тези янки бяха направо непоносими. Марлен въздишаше, оплакваше отсъствието на стопанина, взираше се в небето, после молеше всички наред да се забавляват, за да й се отпусне малко душата.

Изглежда, молбата й бе чута. Сто и петдесетте поканени се бяха пръснали около басейна, около бюфета, из къщата, седяха на шезлонгите с пълни чаши в ръце или се кикотеха, или дъвчеха патешки хапки, надянати на бамбукови шишове, или зяпаха гърдите на жените, или се укриваха в тоалетните, където смъркаха кокаин, или започваха да разказват живота си.

Хубава като картинка, Александра Сторер обясняваше на Лор между две дайкирита, че в представата на Ришар да не може повече да пише е равносилно на смърт, а Лор я гледаше и леко поклащаше глава, мислейки си ама как така ти знаеш за този човек повече от мен, Господи, как е възможно? — и това й се струваше толкова трагично, толкова ужасно, толкова тъжно, че очите й се пълнеха със сълзи.

Но, разбира се, тя не беше единствената сред присъстващите, претърпяла поражение, отвратена от себе си или изпитваща крайна морална умора — разводите, изневерите, блудствата, предателствата, насилието, преструвките и пр. и пр. бяха всекидневие, — така че съществуваше някакво съучастничество между всички тях, нещо като братство в страданието и никой не я сочеше с пръст, никой не я нападна и Александра се направи, че гледа в друга посока.

Дайкиритата бяха смъртоносни. Еви и някои от съучениците му си сервираха направо в кухнята, за да избегнат конското, което майките им можеха да им дръпнат. Бяха половин дузина от „Брийанмон“, родителите им се мотаеха някъде наоколо и един от тях, някой си Оливие Фон Дъч, брат на близначките, твърдеше, че Ришар бил изпратил сценария си по имейла и секретарката на баща му надълго и нашироко му го разказала.

— Казах си, че това може да те заинтересува. В случай, че се наложи да прекараш уикенда с него. Тя мисли, че е наел хижа в планината. Искам да кажа, че там сигурно е супер спокойно. Можеш да се къпеш в потоците и изобщо.

Оливие бе станал много сприхав, откакто сестрите му го позоряха, като се чукаха наляво и надясно — Сесилия, по-известната, го правеше за сто евро или дори без пари. Преди няколко дни бе приела парите на Андреас, за да се позанимае с Еви, да му предложи пълна програма, само че според нея, според това, което бе видяла и чула в стаята му, това момче имаше истински проблем, това момче спокойно можеше да облече расо и сандали с картонени подметки, какво му беше, откачаше ли? Обаче въпросът не беше в това дали Еви откача, или Сесилия фон Дъч си дава сметка в какво блато затъва, както се бе опитал да й разясни без никакъв ефект, а по-скоро в това да реши какво да прави с информацията за баща си.

Еви направи знак на Анаис, която кимна и раздаде — за да я оставят на мира — няколко джойнта. Ще речеш, камион на УНИЦЕФ, натоварен с чували с ориз, и сума ти протегнати ръце. Той самият глътна две хапчета лексомил. Не му се пушеше. На този етап баща му не му липсваше истински, но не бе трудно да се отгатне, че напускайки дома си, Ришар бе изиграл мръсен номер на сина си, оставяйки го в ръцете на разстроена, изпаднала в депресия и обзета от чувство за вина майка и на напълно изкуфял и изпитващ болезнен срам от потомството си дядо.