Филип Джиан - Нечистота

Достатъчно бе да понаблюдаваш Еви две секунди, за да си дадеш сметка колко е мъчително. Хлътналите му бузи, бледата му кожа, мътният му поглед говореха за тежкото изпитание, през което преминаваше. Анаис не беше на себе си. Приликата му с Лиза бе станала поразителна. Трябваше да се въздържа, да потиска майчинските си инстинкти, когато гледаше Еви привечер, неподвижен, обърнат към хоризонта и разяждан от мъка, трябваше да си забранява да протяга ръка към него, за да не усилва собствената си болка.

Впрочем накрая бе приела, че Еви не си спомня нищо — достатъчно бе, пак казвам, да го понаблюдаваш две секунди, за да се убедиш, че е невинен — и че твърденията на Дани миришат на гадно. Този тъпанар със сигурност не е видял нищо или пък е бил толкова друсан, да, така трябва да е било, а и видимостта не беше добра през онази нощ. Анаис си спомняше валмата мъгла, виснали над горския път.

Поне, казваше си тя, що се отнася до Еви, никое момиче не ходеше подире му и това й стигаше — можеше да се каже, че като се чука с Ришар Трендел, Габи върши страхотна работа.

Сега Анаис използваше пластмасовата кутия „Тъпъруеър“ с нещата на Лиза, за да крие вътре дрогата, и всички оценяваха жеста й, всички признаваха, че проявява много добра воля и заслужава известно уважение, още повече че сезонът вече не ставаше за шорти. А и единствено тя поддържаше контакт с Дани, който си оставаше най-добрият й снабдител и й продаваше трева на прилична цена.

— Всичко, което знам, е, че се виждат в града.

— Така ли? И кой те е молил да ги следиш?

— Стига! Достатъчно! — избухна Андреас, сечейки листата с бастуна си от сребро и абанос — любимия бастун на Франк Запа.

Писнало му бе от тази история. Виждаше най-добрия си приятел, изпаднал в черно отчаяние, и това го вбесяваше, подлудяваше го, питаше се какво да направи, за да го измъкне от дупката.

Но защо продължаваше да се качва тук така упорито, с риск отново да си разбие мутрата, без да говорим за мъката, за усилието, което трябваше да полага с болния си крак — кинезитерапевтът, младеж, който връзваше косата си на кукуригу, твърдеше, че като се има предвид напредъкът от началото на сеансите, щяха да му трябват още поне двайсет години, за да се оправи напълно, — та защо си даваше този труд?

Защо упорстваше, ако не от чисто приятелство?

Вярно е, че понякога му идеше да удуши Еви със собствените си ръце. Особено, когато ставаше дума за Габи. За образа на Габи, който тази откачалка съхраняваше в главата си. Образ на светица. На идол. На скъпоценен камък. Недосегаема богиня. Ангел на невинността. „Мамка му! — казваше си той. — Да се надяваме, че няма да започне отново! Няма да започне като по времето на шибаната си сестра!“ Но беше възможно, възможно беше, разбира се, и на Андреас това не му харесваше особено. Още повече, че не виждаше какво удоволствие може да изпитва човек, като не чука такова разтропано момиче като Габи Гарлич, подробност, която, между другото, не беше убягнала на бащата. Ришар Трендел не бе проявил същите скрупули, нито същия вкус към въздържанието като фанатичния си син.

Както и да е впрочем, Габи си живееше живота и му се щеше Еви да разбере това, да го знае, да го смели, независимо че продължаваше да противопоставя на фактите безумната си вяра, яростното си отричане — Андреас мислеше, че накрая истината ще проблесне в съзнанието на този глупак.

— Та какво казваше, Анаис?

Поне бяха успели да го накарат да слезе от дървото, което не беше проста работа. На третия ден Лор изпадна в криза, вече не издържаше и възнамеряваше да повери съдбата на сина си на грижите на частна клиника, която поемаше подобни случаи, проявявайки най-голяма дискретност. Андре Трендел беше съгласен. Баща, който напуска домашното огнище, със сигурност оскърбява сина си. И ако на всичкото отгоре отплува с приятелката му, не е чудно, че момчето се покатерва на едно дърво и отказва да мръдне оттам.

Успяха да убедят Еви, че не е добре да оставят старите долу да се вълнуват дотолкова, че да предприемат подобно действие.

Вярно е, че все още прекарваше доста време горе, че се качваше веднага след часовете — след като бе видял Габи Гарлич в някое от междучасията и изпитваше нужда от самота, за да поддържа жив пламъка, който изгаряше сърцето му и изсмукваше силите му. Настаняваше се сред клоните и се отдаваше на Бог знае какви заклинания, мрачни спомени, медитации, Бог знае какво предъвкваше там горе. Но после слизаше. За голямо облекчение на майка му и на дядо му, съюзени в тревогата, смазани от поведението му. Слизаше, щом се стъмнеше, и мълчаливо се прибираше в стаята си — което все още не им позволяваше да смятат, че са спечелили битката, но ги оставяше да си отдъхнат.