Филип Джиан - Нечистота

Откакто бе получила каквото иска, а именно да бъде приета от брата на Лиза, да има собствено място до него — известно бе какво означаваше това за нея с невротичната й привързаност към починалата, — Анаис бе станала доста досадна, доста натрапчива, но и изцяло предана на Еви, винаги готова да откликне на желанията му и нищо, абсолютно нищо не ценеше повече, нищо не смяташе за по-справедлива награда за усилията си от моментите, в които Еви я възприемаше като своя довереница — никакъв еликсир не би й се усладил повече, no, sir.

— Но ти знаеш какво мисля по въпроса — въздъхна тя. — Отказвам да го съдя. Отказвам да го съдя, защото смятам, че ти показва нещо. Нещо, което не искаш да видиш. Добре де, явно няма смисъл да говорим за това.

— Ти нищо не разбираш. Нищо не знаеш. Никога не си я понасяла. Винаги си разправяла всякакви глупости за нея. Ревнива си като слон, там е работата.

— Мой дълг беше да предупредя Лиза. Но се оказа безсмислено. Сега е твой ред. Като че ли не съм много убедителна, а? На всичкото отгоре имам лошия навик да бъда откровена и си плащам за това.

— Защото смесваш откровеност и истина.

— Нищо подобно.

Тази вечер всички сякаш се бяха наговорили да смъркат кокаин или да гълтат хапчета, та Анаис се оказа доста заета. Непрекъснато се явяваха нови клиенти — все по-нервни, все по-забързани, все по-нетърпеливи да се убедят, че животът им е отредил по-завидна съдба, отколкото на простосмъртните. Еви се възползва от появата на един младеж от телевизията с бяла риза — ни повече, ни по-малко Доминик Достал, истинският, единственият, който наистина създаваше впечатлението, че е започнал да изпитва страх от себе си, откакто е осъзнал своя Аз, чиято брадичка трепереше и който носеше цяла пачка банкноти в ръка, — та Еви се възползва от появата му, за да се отдалечи. Писнало му беше от Анаис.

— Ей сега идвам — подхвърли му тя, преди да се залови с Доминик Достал, който получаваше, каквото бе заслужил, и имаше трийсет и шест хиляди причини да се надруса. Скоро от ноздрите му щеше да рукне кръв. И впрочем, ако човек се вгледаше в присъстващите по начина, по който се вглеждаше в тях Еви, той щеше да е поразен от всеобщата пристрастеност към наркотиците и от тревожността, от несъзнателното себепрезрение, които тя прикриваше.

За щастие шумните разговори създаваха впечатление на живот, на топла глъч и неутрализираха неврастеничната отрова, която иначе би потекла от тавана впрочем Еви се намираше навън, в звездната нощ, все още мека и изпълнена с ухания, на които той не обръщаше никакво внимание, тъй като лексомилът и алкохолът започваха да го замайват. Чуваше се и музика, чуваха се смехове, хихикане, неуместно звънене на телефони.

Джудит Беверини носеше прозрачна рокля без сутиен. Тя не вярваше в изчезването, за което говореше Александра и което смяташе за направо изумително — историята за писателя, който се стопява като разтворимо хапче, задето е продал душата си на дявола или на някоя кабелна телевизия. Джудит хвърли нервен поглед към Еви.

— Виж, бъди така добър. Говоря с майка ти.

Гърдите й помръдваха под блузата, така че бе напълно невъзможно да й се отговори, напълно невъзможно да се започне спор с нея.

Често казано, тя му беше противна. Винаги бе усещал, че на тази мръсница мъжете не вдъхват никакви чувства — ако не се смята отвращението. Никой не я принуждаваше да се чука с всички членове на адвокатската си кантора, правеше го доброволно, обаче не пропускаше случай да си отмъсти, удряше и удряше неуморно и особено по главата на Еви и на баща му, които й бяха най-близките съседи и мъчители на най-добрата й приятелка. Така че, като я гледаше как си показва гърдите, как използва това жалко оръжие, направо му се повдигаше.

Освен, ако не му се повдигаше от лексомила. Трудно бе да се каже. Ослепителният образ на Габи Гарлич редовно се появяваше в главата му. Щеше му се да уведоми Джудит, че роклята й е неприлична, че вони на разврат на сто метра разстояние, но думите не идваха.

Лор понечи да каже нещо, но се отказа. Чуваше се Paint in black. „Страхотна музика!“ — би казал Ришар, поклащайки глава в такт. Лор размени поглед със сина си. Тя продължаваше да говори за неизбежното им сближаване, за ситуацията, която щяха да преодолеят заедно благодарение на обичта, на неуязвимата им връзка, дрън, дрън. Беше жалка.

Протегна му ръка, усмихна му се нежно — не, ама сериозно, понякога съвсем не беше на себе си тази жена, наистина, тази непозната жена. На Еви не му се мислеше за годините, които биха последвали, ако Ришар ги оставеше само двамата, за безкрайния сантиментален тормоз, на който щеше да ги подложи, и него, и себе си.