Филип Джиан - Нечистота

Долу дядо му го търсеше с поглед. Епизодът с дървото, който бе продължил три дни и две нощи, силно впечатли възрастния човек, който понякога нахлуваше в стаята му или чукаше на вратата на тоалетната, докато Еви не му каже да се разкара. Всъщност Еви не знаеше дали предпочита Андре да си отиде и да го остави сам с майка му — тя заплашваше да се превърне в бреме, което да влачи като скала по планински път. Да избираш между две гадости не беше особено въодушевяващо. Лек ветрец раздвижи завесите и премина по лицето на Андреас, който се гърчеше на пода, прилепил буза до излъскания мрамор, изкривил устни в гримаса. Колата се очакваше всеки момент. След малко щеше да се появи Анаис и Андреас щеше да седне, да си поеме дъх и отново да се посвети на пиянството си.

Неприятно е, когато приятел смята, че грешиш. Когато не разбира какво искаш да кажеш. Еви клекна на балкона, така че можеше да държи под око Андреас и да наблюдава през пречките представлението долу, на моравата, а над хората да вижда гората, над гората — небето, дълбокото, звездно, безмълвно небе.

По принцип Андре Трендел не би се качил на етажа. Би се задоволил да предупреди Лор, че синът й не се вижда наоколо, а тя би му казала: „Андре. Моля ви. Андре. Ако обичате. Престанете. Оставете ме на мира.“ И щом Андре си обърне гърба, би захапала юмрука си, за да не се разкрещи. Лор стоеше наблизо, до една яворова горичка, облечена в костюм на Жан-Пол Голтие. Дамските списания и дори не дамските списания хвалеха тази жена за женската й независимост, за радикалните й и неконформистки схващания за двойката.

Тъй или инак, той виждаше това, което другите не виждаха, което Ерик Дюнкала и Джудит Беверини в най-добрия случай отгатваха, а именно, че някаква сянка затъмняваше блясъка на майка му, някаква сянка я преследваше и се надвесваше над рамото й, откакто Ришар се бе изпарил.

Самият той беше в състояние, в което проблемите на Лор бързо изчезваха на хоризонта, ставаха толкова миниатюрни, че можеха да се видят само с далекоглед. Запали цигара, тикна я за малко в устата на Андреас, чийто нос сега се бе сплескал на земята, от което лицето му приличаше на лице на горгона, сблъскала се с бетонна стена. Питаше се какво стана с дебеланата и с колата й. На другия край на балкона едно перде в охра и червено се вееше и раздвижваше въздуха. От време на време нисък облак преминаваше пред Луната.

— Това, което не чаткаш — обясни Еви през рамо, — това, което си абсолютно неспособен да схванеш, е, че не става дума за секс. Това не го разбираш, нали? И понеже не става дума за секс, нищо не ти е ясно.

Достатъчно бе да се хвърли поглед долу, за да се види какъв път не трябва да се поема. Примерите изобилстваха, но човек би казал, че освен ако не решиш да се хвърлиш от някоя скала, друга алтернатива не съществува. Във всеки случай да чукаш момичетата не беше решение. Да се принизяваш до това не водеше доникъде.

— Вече ти казах: чукането всички го могат. Не то ни облагородява. Не то ни прави различни от останалите.

На моменти имаше чувството, че пада в празното или че потъва в някакъв лепкав крем. Когато отново отваряше очи, звездите блестяха, нощните птици излитаха от върховете на дърветата, прекосяваха небето по права линия, а там, на другия край на балкона, пердето се издуваше, меко се вълнуваше и образуваше синусоиди. После обърна глава и видя Марлен Арамантис, която се свличаше на земята.

Леле! Еви бързо се изправи. Тя се просна на пода.

Той се приближи, наведе се над нея и каза:

— Госпожо Арамантис? Хей, хей!

Тя примигна.

— Госпожо Арамантис? Какво ви е?

Самият той стоеше на колене, за да не падне встрани. В този час на нощта някаква граница вече бе прекрачена. Малко хора се намираха все още в нормалното си състояние — повечето търчаха по моравата, плуваха в басейна, люлееха се на ниските клони, поглъщаха литри шампанско, кълчеха се в салона, опипваха се по ъглите и дори си пускаха език.

Внезапно Марлен го хвана за китката. В другата си ръка държеше кърпичка, смачкана на топка.

— Ти ли си, Еви? — прошепна тя. — Ти си, слава Богу. Много мило, че ми се притече на помощ. Толкова си сладък.

Той й се усмихна.

— Ударихте ли се?

Едва ли, но се чувствала съвсем слаба. Все пак дръпна полата си надолу.

— Знаеш ли, губят ми се минути. Краката ми просто се огънаха. Боже! Защо ли те занимавам със себе си! И ти си имаш проблеми. Ама каква инвалидна команда сме двамата!

Предпочиташе шегите й. Истински се боеше от сълзи или от нервна криза, с която щеше да се наложи да се справя по един или друг начин.