Филип Джиан - Нечистота

Андре се превърна в статуя. Сведен над нея. Замръзнал насред това, което бе възнамерявал да направи — да й обърше бедрата. Да, ето какво става, когато съдбата е решила така, ето какво става, когато един мъж преминава през подобни изпитания.

Каква болка, каква тъга само го обзе. Отново усети, че очите му се пълнят със сълзи, както преди това в собствената му спалня в края на тази полята с алкохол вечер. Лор леко помръдваше, бавно излизаше на повърхността, но той не забелязваше нищо, той беше другаде, стоеше парализиран пред цепката на снаха си като вярващ пред видение — без реакция, без глас.

Кой би отгатнал дълбокото вълнение, което изпитваше в момента, кой би помислил, че в този миг Андре Трендел не си играеше на гинеколог, не си плакнеше окото, не се готвеше да направи нещо отвратително, а мислеше за краткостта на съществуването, за чудотворните тайнства, които все още го очакваха?

Не и Лор, която избра точно този момент, за да отвори очи и да види свекър си, заврял нос между краката й.

Често съм забелязвал, че дори когато са напълно неадекватни, хората имат проблясъци на здрав разум, забелязвал съм го дори у истински луди хора — ако може да се нарече проблясък на здрав разум тълкуването, които Лор даде на сцената. Тя толкова широко разтвори очи, че Андре усети и на свой ред вдигна поглед.

Дълбоко в себе си се чувстваше толкова невинен, до такава степен извън всяко подозрение, че на лицето му се четеше пълно спокойствие. Чувстваше се толкова горд, че й е направил услуга — и то каква! — че не долови черната ярост, която щеше да се излее върху му.

Във вид на страхотна плесница. Забележителна плесница, която Лор му зашлеви, без ни най-малко да се въздържа.

От която му секна дъхът и му запламтя бузата. Която му разби сърцето на хиляди парчета. От която го заболя така, както рядко му се бе случвало, откакто бе дошъл на този свят.

Сащисан, той сложи длан на пламналата си буза. Не му оставаше друго, освен да напусне стаята. Менгемето на срама стягаше старата му гръд и спъваше старите му треперещи крака.

Думата на Еви срещу неговата. Думата на момче от добро семейство срещу тази на аутсайдер, заселил се в гората и припечелващ за прехраната си със съмнителни средства. На кого биха повярвали?

Въпрос, изтласкан на заден план от изчезването на баща му, но останал в съзнанието му. Дани Кларанс бе повдигнал въпрос, който се опитваха да забравят — не, не да забравят, но поне да не го споменават с надеждата, че времето ще свърши работата си.

Вярно, Ришар му показа вратата, но злото бе сторено. Съмнението щеше да остане, да проблясва сред дърветата, да се разпространява като огъня в сламата, да овонява въздуха по един или друг начин. Имаше ли някаква вина за смъртта на Лиза? Не спираше да си задава този въпрос. Заради Дани Кларанс сега трябваше отново да рови в съзнанието си, да търси образи, изчезнали от паметта му. Беше ли отговорен за смъртта на Лиза? Кой би могъл да каже? Във всеки случай не и този боклук Дани.

Но какво го беше прихванало? Какво толкова му бе направил Еви, та да заслужи подобно отношение, подобна злоба?

Никой от обкръжението на Еви не знаеше. Дори Анаис, която се хвалеше, че е спечелила доверието на Дани, не можа да получи ясен отговор — Дани твърдеше, че причината била в алкохола, че вече не му понасял, но това не изглеждаше убедително.

— Доверието на четирийсетгодишен мъж? — изсмя се Андреас. — Ти чуваш ли се? Мамка му! Или си наивна, или просто си тъпа.

Анаис не отговори. Предпочиташе да го дава по-кротко през пробния период, толкова мъчително дълго очакван, толкова скъпо извоюван. Подаде джойнта на Еви, който го подаде на Мишел, без да си дръпне — тревата му причинявала сърцебиене, така твърдеше, което отчайваше Андреас, чиято единствена цел бе да разсее приятеля си, да го отвлече от фикс-идеите му.

Свечеряваше се, духаше студен вятър. От платформата, която поскърцваше сред потръпващите листа, можеха да се полюбуват на залеза, но никой от тях не се интересуваше истински от околния пейзаж. Гледаха проблясващото езеро в далечината, силуета на хангара за лодки, над чийто асфалтиран покрив с големината на пощенска марка се извиваше бял пушек — доказателство за присъствието на Дани Кларанс.

Несъмнено Ришар бе узрял да напусне дома си, несъмнено му е трябвал само повод, и все пак. И все пак вината за проблем номер едно у Тренделови беше на Дани. И беше мъчително да си го представят спокойно настанен до огнището да пуши цигара и да си бърника лодките, след като беше подпалил фитила.