Филип Джиан - Нечистота

Ако не искаше и той да се побърка, трябваше да се занимава с нещо, на всяка цена да избегне бездействието, което го дебнеше на хълма през тези мрачни и изпълнени с несигурност дни. И ето че внезапно, без много да му мисли, като по чудо се бе озовал начело на строителен обект, а не беше никак лесно да надзирава шестима работници, които пушеха цигари, разговаряха по телефона с жените или любовниците си, току сядаха да си почиват, брояха гаргите, пикаеха в тоалетната, без да вдигат капака, и си разказваха идиотски вицове.

Но, Господи, каква зловеща тишина настъпваше, след като си отидеха с камионетките си! На всичкото отгоре и Джина си свършваше работата и на свой ред изчезваше, явно несклонна да се задържа на подобно нездравословно място.

Но пък и той не би могъл да й предложи весела, нито дори усмихната компания след залез-слънце.

Останал сам, Андре обикаляше от стая в стая, от мазето, в което бяха струпани нещата на Лиза, до спалните, които дълго оглеждаше от прага, преди да проникне вътре. Понякога сърцето му се разбиваше и бързаше да слезе долу. В дневната откриваше следи от далечното минало — стената, покрита със снимки от славния период на Лор Трендел, красива и сияйна, тук заобиколена от децата си, там хванала под ръка мъжа си, Ришар Трендел — прочут писател, после виден наркоман, както и недостоен съпруг и баща, на когото бе останало за извършване само убийството и някое и друго хомосексуално приключение, за да получи медал.

Къде се беше укрил този изрод? Къде се криеше това животно, което упорито погазваше всички възлагани му надежди? Андре сваляше снимката и разглеждаше отблизо лицето на сина си, за да види дали по него няма някой знак, който да предизвестява бъдещите му издънки, мрака, в който щеше да ги потопи, без и за миг да се поколебае — но на трийсет години малкият мръсник приличаше на ангел и по онова благословено, макар и метеоритно кратко време Андре толкова се гордееше с него, че произнасяше името му почти с благоговение.

Хомосексуалният Ерик, агентът на горката Лор — всъщност беше съвсем просто: Андре нямаше кураж да се постави на мястото на жена, преживяла толкова изпитания в рамките само на няколко месеца, — та обратният изрусен Ерик се стремеше да задържи злокобната лодка на повърхността, като водеше хора, импровизираше симпатични малки празници, на които по негласно споразумение се говореше за друго.

И успяваше. Андре трябваше да признае, че тези типове имаха дарба в организирането на очарователни събирания, ценеше разговорите, които гостите водеха, докато поглъщаха цветните коктейли, приготвени от самия Ерик — „Хей, Ерик, това синьото е силничко, но е страхотно готино!“ Обичаше да усеща топлината, която се разливаше във вените му, отпускането, до което водеше лекото опиянение, обичаше да гледа усмихнати лица, красиви, парфюмирани, приказливи жени, дори само за няколко часа.

— Добре, че сте тук — му бяха казали веднъж. — Би трябвало да ви благодарят за всичко, което правите. Без вас този дом щеше да е много тъжен, приятелю!

— Може ли да ви задам един въпрос? Защо просто не я е убил? Защо не е стигнал до края на логиката си?

— Като малък Ришар имаше силно развито чувство за противоречие. С Роз неведнъж сме се сблъсквали с него. Не можете да си представите колко пъти ме е изкарвал от кожата. Никога не се е колебал да оскърби някого.

Когато говореше за сина си, Андре Трендел често изтриваше някоя суха и пареща сълза. Една вечер направо се разрида, докато си миеше зъбите.

Навън луната блестеше. Изсекна се в една от хартиените кърпички, които употребяваше с шепи. Крехка мъгла бе плъзнала из отново пустата градина, изоставена и от последните си обитатели — преди половин час, към четири часа сутринта, две напълно неадекватни двойки бяха прекосили алеята на зигзаг, преди да се настанят в един кабриолет, изскочил от гората.

Винаги имаше вероятност някой хитряга да му сложи хапче в чашата, да си направи този експеримент с човека с побелели коси — така както дават LCD на бабата в инвалидния стол или STP на домашния любимец — от чиста проклетия, просто, за да се посмеят на седемдесетгодишния човек, който може би ще се затъркаля по земята или пък ще се насере в гащите, защо не. Всичко беше възможно. Андреас, съученикът на Еви, беше напълно способен на такова нещо. Списъкът на белите, направени от това дете, бе главозамайващ — плъховете, пуснати в магазина в центъра на града, бяха само намек за талантите му. Впрочем имаше и не по-добри от него трийсетгодишни контета, гадни типове, за които нямаше нищо свято.