Филип Джиан - Нечистота

— Да, права си… Но ти какво би направила на мое място? Смяташ ли, че съм била прекалено строга? Дали съм го потискала повече, отколкото той мен? Нямам такова чувство. Той вече не ме докосваше, забележи. Минаваха месеци, без да прояви и най-малък интерес към мен, и най-малкото желание. Колко жени биха търпели това? А бях едва на трийсет години и си мислех, че щастието е там някъде в съседство.

Джудит огледа пръстите на краката си и въздъхна. Лор поклати глава.

— Трябваше ли да прекарам дните си с плетка в ръка? Да го чакам да избере между жена си и наркотиците, при положение, че винаги избираше наркотиците? Трябваше ли да му пожертвам цялата си младост — аз, която не вярвам в прераждането?

Засмяха се.

От притеснение Лор бе отслабнала два килограма и това бе добре за разголените сцени. Легнал отгоре й, младият й партньор имитираше полов акт и й шепнеше безкрайни комплименти на ухото. Тя, разбира се, не отговаряше, но комплиментите бяха добре дошли сега, когато преминаваше през унили прерии, когато прекосяваше пресъхнали реки, потъваше в безмълвни долини, изкачваше обрасли с гъсталаци планини. Приемаше ги с благодарност, докато младият актьор търкаше члена си в бедрото й — но Боже мой, как да му се сърди? Приемаше ги със сълзи на очи, с една идея гордост и презрение към новия удар на съдбата с подписа на Ришар.

Джудит се запита на висок глас дали би отслабнала с две кила, ако научи, че мъжът й е избягал с друга жена, с някоя китайка например. Никак не беше сигурно.

В далечината се чуваха дърводелците, които работеха под зоркото око на Андре Трендел, писъкът на електрическите триони, стърженето на рендетата, потрепването на чуковете, скърцането на шлифовалките, задвижени на триста метра оттам, за да измъкнат от небитието прословутата спортна зала.

— Този тип е луд, нали?

— Да… Доста сложно е. Всъщност защо да е сложно? Не е сложно.

Лор не уточни мисълта си, защото вниманието й беше привлечено от едно порше, което се изкачваше по пътя на хълма, въпреки че моделът и цветът бяха различни. Нищо не позволяваше да се отгатне дали Ришар ще се прибере, или не, нито дори дали ще се обади. Джудит бе убедена, че човек като Ришар не си отива завинаги, но откъде знаеше? Да не би да му бе гледала на кафе? Да не би да си въобразяваше, че ще я успокои с тези глупости?

Ако искаше да бъде съвсем честна, трябваше да признае, че се чувства изгубена. От една страна, кариерата й — кариерата й! — от друга, неумолимият разпад на семейството й, изчезването му в непрозрачната мъгла. Едва сега истински съзнаваше как се е държала с тях, каква любов им е давала. Сега, когато всичко изглеждаше свършено, когато като че ли вече нямаше връщане, можеше спокойно да състави списък на грешките си, на несръчното си държане, на категоричните си оценки, на липсата на бдителност. Сега ясно се виждаше — незаинтересована, безразлична, обърната към себе си, интровертна и напълно безполезна за другите. Всичко това се заплащаше, разбира се. Всичко това един ден се заплащаше и този ден бе дошъл, казваше си тя.

Беше доста бледа. Джудит избягваше темата, но виждаше, че Лор не е във форма. Това не бе убягнало например на Венсан Делакоста, бащата на Анаис, който бе пожелал да говори с нея за Еви, тъй като мислеше, че момчето взима силен психеделичен наркотик, докато всъщност ставаше дума за неумереното му чувство към Габи Гарлич, и който я бе намерил напълно скапана и не толкова привлекателна, колкото обикновено, въпреки високите токчета.

Истината е, че злото я разяждаше отвътре. Депресията, в която все повече изпадаше, безпокоеше сериозно и свекъра й, който не си гризеше чак ноктите, но беше позагубил съня си в деня, когато научи, че Ришар е напуснал дома си, зарязал жена си и сина си като последен негодник.

Цял ден бе крещял, стенал и обикалял из къщата си, после целуна Роз и със свито гърло взе първия сутрешен полет.

Разкритията на Дани Кларанс, ужасяващите и гадни обвинения, които отправяше към Ришар и които не можеха да се проверят, бяха изиграли само ролята на капката, от която прелива чашата — Ришар бе избягал по много причини, това бе истината, коя от коя по-глупава, детинска и достойна за презрение според Андре, когото това заключение не изпълваше с оптимизъм.

Този дом се бе превърнал в пустиня, нямаше никакво съмнение. Макар обикновено да бе сам и да прекарваше по-голямата част от времето си в надзираване на строителните работи, той добре виждаше, че двете същества, все още обитаващи къщата, се придвижват като слепци на ръба на пропаст и това го разболяваше. Тъй или инак, смяташе, че присъствието му е задължително, поне за да изгаси газта, да пререже въжето или да извика „Бърза помощ“, ако се стигне дотам, така де, но всъщност се шегуваше само наполовина.