Филип Джиан - Нечистота

— Това са любимите й шоколадови бонбони — обяви той и подаде кутията на Еви. — Мисля, че би трябвало да й ги подариш. Много би оценила подобен жест в този момент… Ще й стане много приятно от вниманието.

Този път, след верандата, Андре бе решил да пристрои спортна зала към къщата на сина си и официалният повод за гостуването му беше да наблюдава как вървят работите — а те вървяха добре, между другото, въпреки досадното присъствие на стария маниак.

Без особен ентусиазъм Ерик кимна към Андре Трендел, който надзираваше разтоварването на огледалата, предназначени да покриват вътрешните стени.

— Защото не мога да разчитам на него да разведри обстановката — въздъхна той. — Кажи ми сега — има ли някакви новини?

Не, нямаше новини. Инспектор Някой си се обаждаше всяка вечер, смъкваше си ципа, щом Лор вдигнеше телефона, и лъскаше бастуна, щом чуеше гласа й, но нямаше никакви вести от Ришар, които да й съобщи, само се опитваше да удължи разговора.

— Щастлив съм, че мога да направя това за вас — уверяваше я той и се опитваше да улучи отвора на една книжна кесия, извадена от кошчето за боклук.

— Много сте мил, инспекторе.

— Знаете ли, съпругът ви се е побъркал. Според мен напълно е превъртял. Нима се надява да намери нещо, което да може да се сравнява с вас? Любопитен съм да узная.

Лор мислеше, че инспекторът има дихателни проблеми, докато той беше още млад човек, който не икономисваше спермата си, и бе голям любител на зрели и известни жени, като например Къртни Лав, чиито координати така и не успя да открие. Когато затвореше, когато тишината заместеше дрезгавия му глас, Лор се оглеждаше и си даваше сметка, че е сама със свекър си, и с невероятно усилие успяваше да задуши писъка, който се надигаше в гърлото й.

Една вечер той й бе казал, че Ришар за пореден път го покрива с абсолютен позор, че се задушава от възмущение, и се бе извинил, че не може да говори на тази тема, после напусна масата и отиде да възстанови дишането си на вечерния вятър, който вече свиреше в клоните веднага щом слънцето залезеше. После бе седнал на тревата. Или по-скоро се бе проснал на тревата с белия си панталон. По-късно, докато си почистваше грима в стаята си, тя погледна през прозореца и видя, че не е помръднал, все едно се бе вкаменил.

Лор спеше зле, на пресекулки. За да спи добре, трябваше да поглъща такива количества сънотворни, че на сутринта й беше свръх силите да се изтръгне от замайването, а да се довлече до банята си беше истински подвиг. Докато го извършваше, я чуваха да проплаква като малко момиченце, изгубило се в тъмна гора.

Беше четирийсет и осмият ден на снимките и бе цяло чудо, че още е там, че още е способна да снима, да се съсредоточава в ролята си при ситуацията, която изживяваше в реалния живот — безумна, дантевска ситуация. Ришар беше зарязал всички и се бе изпарил. Толкова невероятно, нали? Толкова неочаквано — Ришар внезапно да реши, че е изплатил дълга си и че е свободен да действа както пожелае, при положение, че тя още не бе свършила с него, не, не и след всичко, което я бе принудил да преживее, не и след всичко, което този мръсен наркоман й бе причинил. Да не би да не си спомняше?

От сънотворните очите й се подуваха. Всеки ден гримьорката извършваше чудеса, а продуцентът се бе съгласил един известен специалист по хранене да се занимава със здравето й, да я вдига на крака ден след ден, да прикрива следите от безсънието й с чудотворни маски и кремове, съдържащи екстракт от кайсиеви костилки. Тъй или инак, Лор или не спеше и на сутринта беше изтощена, или спеше прекалено и изглеждаше като излязла от перална машина. И всичко това до голяма степен заради този жалък мръсен наркоман. „Благодаря ти — казваше му тя наум. — Още веднъж ти благодаря. Благодаря за всичко, Ришар… Не, честно, настоявам да ти благодаря за всичко.“

През някои вечери й идеше да се разплаче от яд. Намираше живота си за наистина катастрофален и почти изпадаше в паника. Иначе работата й вървеше добре, пробните снимки бяха сполучливи, все повече хора я поздравяваха за участието й и имаше голяма вероятност да получи награда за най-добра роля, с което отново щеше да се нареди сред най-добрите. Но тази перспектива не я очароваше толкова, колкото си бе представяла. Сега, когато целта беше близо, тя не й изглеждаше ни най-малко привлекателна. Чувстваше се освободена от този безумен апетит, който измъчваше деветдесет и девет процента от актьорите на планетата и сто процента от киноактьорите.